Из дневниците на Антон ІІІ

Поезията,

като любовта те даряват с изискана, с аристократична самота.

Можеш да плачеш от радост или печал,

можеш да се уповаваш, да се надяваш, да се преодоляваш...

В любовта,

като в поезията, ти си скитник с онази непостижимост,

която те кара да мислиш че само ти

така разбираш, така виждаш и никой друг на този свят.

Това е онази самота, която се нарича `риск` и `усилие`.

Онова състояние, в което сам себе си изиграваш.
И толкова е трудно да споделиш, да предадеш, да се изкажеш ,

колкото е трудно да изнесеш любовта високо над главата си,

и да се осветиш.