специално! усмихващата се с кръв вишня

*оригиналът на едно посвещение

Аз не искам
пая на агент Купър
искам да се съблека
до колене в душата ти
до колене в marlboro
Да си дам да умра в тази зима,
да си дам да прелистя,
да напипам с език деня си
да се попитам как изглежда морето
от страната на луната
Във вагоните на метрото,
да чета,
да използвам за разделитъл
кракът на Наоми Кембъл,
Да мечтая за жената
и от нея да забременея
поне малко
При всеки удобен случай
да искам да напипваш
лявата си гръд
все едно навиваш часовник
И то нелепо
и то случайно
да спят с мене изключително и само
бледи бедуини
и сънищата между две спирки
а на шията ми да виси удобна светкавица
от фотоапарата Зенит
с напъхана вътре специално
усмихващата се с кръв вишня.
Аз не искам пая на агент Купър
Не, не, о, не...
искам да се съблека
до колене в душата ти
до колене в marlboro
Да си дам да умра в тази зима,
да си дам да направя
поне каквото и да е...

Има време, в което
слънчевият лъч разрязва морето,
сякаш е шоколадов романс на парчета,
които се топят под езика и
порцеланово бял като мида
се разкриваш красив
погалил нежността небрежна,
ванилов на вкус,
въпреки че не обичам ванила-
и това е прекрасно,
все едно си слънчева прашинка пред очите,
кацнала някъде там между миглите.
Има време, в което
във въздуха се чувствам по- надежно,
като слънце ти пиша по гърдите-
не използвало чернови и аз не бих
и сигурна съм, че всяко дръвче
около блока се радва че ровиш
пясъка някъде там с крачета.

Съвсем случайно, докато търсих едни статии из директориите си я открих!
Нея, демек аз от преди 4 години. Съвсем различен човек, без никакви ситни белези, без синини под очити, които все по- често се появят, без умора. Нормална коса, вярно лилава- тогава беше модерно хаха Общо взето снимка, на която не мога да се позная - гладка кожа, гъсти коси, бистри очи, плътни устни, даже носът ми изглежда по- прав, а сега е леко прегърбен, сякаш носил е нещо. И някак си не мога да не си кажа едно "брей"!!! Не че се изкарвам 50 годишна, но изведнъж ми се прищя да пусна тази снимка някъде, в някой сайт за запознанства и да се изкарам младолика. Сега вече ги разбирам всичко ония хора, които пускат чужди снимки, твърдейки че са техни... Ех, суета! То не че снимката не моя, моя е, ама това не съм аз. Единственото общо тук и тогава е може би факта, че когато бях по- млада пак не съм си показвала снимките, мислейки че са грозни, некачествени, винаги съм облечена с някакъв пуловер, най- често съм с пуловера на червени снежинки(помня го аз още този пуловер), а за фона на снимките да не говорим...
Ех, суета...

Нощта изяде плочите
Няма музика - изпили сме били
и песните, и филмите -
останаха само романите,
ударили главите си в асфалта.
Но и тук аз за любовта нищо няма да кажа,
понеже Носферату пренесе кадрите си през времето-
прекалено красив за цветните екрани.

с оттенък на жълта диня, откъсната от рижи поля

улиците там се заблудиха
по капките се стича дъжда
хора с очи на заспали риби
си разрязват устите
но невъзможно е да
изтупаш петната на разсъдъка
от подметките си
и в пустотата да плуваш
от фенер към фенер
както е
невъзможен разговорът
между два гласа,
когато
от уста в уста
се пресипва само
сметановия вкус
на мъглата

Кристалните му джобове

Той обича кристал. Всъщност не знам дали обича кристал, той обича много други неща, за които знам със сигурност, но няма да казвам какви, защото като прочете това, веднага ще се досети, че става въпрос за него, все пак е уникален, а аз не толкова и изхождайки от моята комерсиалност, единственото нещо с което вярвам че мога да му задържа вниманието е моята оригиналност. Е, тя се изчерпва понякога, оригиналността ми, но това не ме притеснява, все пак той е единственият за мен и аз го обичам, а той обича кристал.

Казва, че обича как дзинка. Затова и ме взе сигурно, за да му дзинкам. По простата причина, че направя ли някакво движение - дзинкам. Но така като се замисля, движенията май ги прави той, всъщност, аз създавам само мелодията, дзин-дзин, когато бърка в мен, дзин- дзин, когато ме съблича...дзин- дзин, когато върви...
Е, нямаше да е проблем, ако това дзин не отекваше в съзнанието ми дълго и упорито и не ми разбъркваше формите ми на несъдържание. Ама все пак онази разглобената
от последния танц на кубчета по- прозрачни и от лед, прехапваща поредните си устни- отново до основи прегризани, съм аз и е прекрасно да знаеш, че в теб живее необикновено ехо, което отива да се застреля в гората. В него пък живее окуражаващо ех-ах и то е сляпо... Просто защото не ме вижда. Той е ощетен, ограбен, той вижда през мен, но не защото има рентгеново зрение, а просто защото го е страх да ме погледне...

Понякога се получава така, че съм пълна с дребни, с обелки от бонбони, с прах или с мухлясали пошли мисли. И той е пълен ... пълен с живот. Затова и го обичам и всичко правя за него. Ние сме идеалната двойка, еталон, талон към подземието на под- съзнанието, но дали можем да ескалираме в над-? Отговорът на загадката е близо, чувствам го...
От неизвестно време насам, постоянно съм натъпкана с бележки. Направо се пръскам по шевовете си. И колкото и да ги взима от мен, за да ги къса, те са точно хиляда стопетдесет и две цяло шейсет и три стотни съобщения. Реклама. Едно, понякога две, редко три и никога повече, са от физически лица. Ти, любимо същество, някога питал ли си се до колко твоето лице е физическо? Питал ли си? Е, аз ще ти кажа - погледни се в огледалото. Там, точно на челото ти пише: Лице, 1бр., физическо. А ти, шльопвайки се по надписа ще кажеш, че това е прекрасно, защото е един вид ходеща реклама и то съвсем безплатно. Но миличък, ти продаваш глупавата си индивидуалност за този рекламен надпис! За какво ми е тя, ще кажеш ти, и аз няма пък ти отоворя. А ти ще продължаваш методично да късаш бележките.

Толкова е приятно да говориш с него...и главното- резултатно. И така си живеем с него-неразделно. Той се движи, аз дзинкам, бърка в мен- дзинкам, съблича ме- дзинкам.
И аз го обичам, той пък обича кристал.