Поезията,
като любовта те даряват с изискана, с аристократична самота.
Можеш да плачеш от радост или печал,
можеш да се уповаваш, да се надяваш, да се преодоляваш...
В любовта,
като в поезията, ти си скитник с онази непостижимост,
която те кара да мислиш че само ти
така разбираш, така виждаш и никой друг на този свят.
Това е онази самота, която се нарича `риск` и `усилие`.
Онова състояние, в което сам себе си изиграваш.
И толкова е трудно да споделиш, да предадеш, да се изкажеш ,
И толкова е трудно да споделиш, да предадеш, да се изкажеш ,
колкото е трудно да изнесеш любовта високо над главата си,
и да се осветиш.
2 comments:
май е така, между другото
много пъти го препрочитах и исках да напиша нещо, но ме спираше един страх, че няма какво да кажа...
въпреки че на първото четене ми се стори тъжно, сега (не знам защо) го приемем като позитивно
щастливци са онези хора, които успяват да се "осветят", както с поезията, така и с любовта
Post a Comment