Половината ми седмица премина в трескаво търсене на алтелнативи.
И в писане!
Истината е че съм изпаднала в нещо като екзистенциална криза.
Цял ден се наливам с кола, абсолютно пренебрегвайки факта, в нея слагат фосфорна и лимонена киселина, които оставят само впечатление за утоляване на жаждата и създават изкуствено пристрастяване.
Тъпча се с шоколадови фъстъци.
Опитвам се да развия клептомански способности, но тренинг особен нямам, а само с огромно желание, уви, много малко неща се постигат. Искам да открадна нещо, което винаги да ми намоня за срама, който съм изпитала по време на грабежа. Например часовник.
Въобще искам нещо, което да ми напомня за самата мен и може би най- вече за чувствата ми.

*** ^%%$#$#$#$#^%&^^&^%%$$#@#@!#$@##%$$%^%%$^

Ето вече, напълно завършено:)

облечена в розови шорти
и тениска, рекламираща ада,
стоя под чадъра си,
който е смачкан
като пласмасова чашка,
попаднала случайно между
долната твоя и горната моя
устна,

и чакам да ферментират
двата изстрела,
начервили устата
а ако животът е школа за изящните манери,
ще е жалко че репутацията ми се подмокри,
щото май припомних си вкусът
на онзи с пистолета
танцуващ по стъклата

искаш някой друг да те моделира,
разплетена до средата окова,
не защото
истинските неща се връщали на мода,
а защото някои хора измервали живота
със пустините през които слушали са,
музиката на шестнайсет куки,
за палача и една за мен, време.

А понякога събличам се цветно
на малки въздишки,
но понякога скърцам удавено
в суетата на бръмчащите приливи
със своите 45 вълни като размер.

Асансьорът

..::За да не нарушим естетиката и да завършим рисунката,
трябва да влезем. Ето я и кабинката на асансьора.
Той първи, тя втора ;
влиза и вътрешното издевателство, че сам себе си затваряш,
сам себе си изо-ли-ра-ш и тракаш в такт с пръсти върху копчетата,
но само че върху чии- асансьорините или нейните?.
Асансьорът е като купичка с безумие и със похлупак
опаковайки се в него сигнализираш, че трябва да се съблечеш
с грация в източен стил и да не мислиш за постоянното чувство
че някой там отвън
дишайки тежко, наблюдава през ключалката
двойката чудати влечуги::..

М-м-м,
спомни ли си? аз съм тази която не носи рокли с копчета,
тази при вида на която гърдите ти настръхват
и всеки твой косъм ме познава и знае как се казвам.
Но в асансьора правилата са различи, когато сме затворени
натискаш копчетата и избираш географията,
спомняйки си две имена с които ни псуваш в устните,
и докато стигнем краят на този етаж, чрез мен си
довел този който гледа до лудост.
И всичко това, защото сме болни с телата си.
Между пръстите ти съм клонирана,
а когато се затваряш в клепачите ми
като цигарения пушек, който не искам да освободя,
ме е страх че прекалено силно съм се хванала.
за твоите очи, мачкайки ги здраво за да не крещя,
Страх ме е да не те нараня
и бих приключила с прекъсване,
но се опитвам да ти позволя да разбереш
че когато стържеш лицето ми с миглите си,
ме заключваш нямо в порите им.
М-м-м,
и това е всичко което си помислих
че непременно трябва да направим...
в кабинката асансьора...
Но ти споменах само че
нищо не ухае така на сладолед със стафиди
както твоите ръце, пъхнати в джобовете.