Идеята е много проста понякога...

От пепел родих се, дори да е банално, че балансирам на повърхността в четирите форми на случайността и с нито една снимка в профил, но със оползотворената мечта- че съм многолика!

Само при вида на някъде висяща надгробна плоча с надпис "Keep straight", мислите ми стават по- прозрачни от двойно сухо мартини с маслини, стърготини и мед... И тогава май започвам да се превръщам в пияното парченце, бавно увиващо се около мръсните шини
на деня махмурлийски и утрешен.

Когато жонглирайки със пространството, създавайки видимост с изкачащата от устата ми
табелка "Out of service", търся във себе си оправдание за всемирния абсурд
и си предписвам покой...Аз покоя, аз съм ПолуПокойник и По Едгардски прекрасна
в плагиатстването на изкуствено създадената лиана, свързваща моите мозъци

Решена с очите си да отведа със себе си и лицето ти извън пределите на този свят, но този твой поглед почна все повече да тежи, че чак е невъзможно да го носиш. Така че чудото няма да пристигне, от поезията разумът ще разцъфне като цвете, а мислите ще доставят удоволствие само, когато ги няма или се появяват внезапно...

И не повече от ходещ текст отдавна бих умряла, но не умея.
Източникът на живота ми някак си уморено и безсмислено с дълбокия си поглед под внимателно избръснатите вежди, се смота в любимата улица със актуалното име "Разкрачена".

Посветено на децата, които рисуват къщи в облаците.

* * *

"Кой би предположил, че тук няма земя? И на къде летя?" Облаците нямаха нито начало, нито край, докато не се появи трицветна дъга. Попързалях се по нея, но после пак продължих да летя. Топлото слънце, мъничко и много горещо, ме прободе с един от лъчите си. И аз се разсипах на мънички капчици. Изсипах се върху никому непринадлежащите разтворени чадъри. Докато падах надолу, изгарях всичко, що се изпречи на пътя ми: чадърчетата, дъгата, мъничките къщи без врати.

- Деца, рисувайте своите картини правилно и правдиво, - говореше назидателно учителката, - не забравяйте простичките неща, иначе всичко ще отиде на вятъра, защото...

...Каквото рисуваме, това и създаваме, - припомних си аз, разплискавйки се по листа хартия...

* * *
П.П.1. На възрастните, които рисуват правилно - Защо от това не ви става по- леко!?

П.П.2. На възрастните, които не могат да рисуват - Не се и опитвайте!
Тези неудачни опити да нарисувате три черевени балона са просто смешни.

...докато тя се конти...

Вече 30 мин. се опитвам да изтрия драскотината от мобилния си телефон.
Мисля си, каква е тази мерзка, гадна, прилепнала, *****, ******...абе, недобра драскотика....

А в съня си, помня, имаше такава фраза - "трябва да лижеш". Тя се донасяше от небето, а като че през облаците се виждаха нечии стъпки с лакирани пръстчета. Лакът беше розов...

"Трябва по- добре да лижеш!!!" - това със сигурност не се отнесяше за мен.
Аз великолепно си чешам езика...

Така, пак казах нещо пошло, ама знам се аз какъв съм сексуално- трогателен, когато малко спа...
Също знам, че в оргиите, под наименованието "бални танци", главната е партньорката ...
каквато е партньорката, такава е и румбата...

Бръм

Така изглежда работното ми място отдясно, отляво е компютърът ми

~ООооО0ОооОО~

Това е компютърът ми, който ми подносва шала

~ООооО0ОооОО~




Колежката ми отдясно

~ООооО0ОооОО~




Колегата ми отляво

~ООооО0ОооОО~


И аз, на прага на нервен срив

По принцип рядко говоря за работата си, може, защото е много странна и много странно ме кара да се чувствам, но факт е вече две години я работя. Събда. Колегите си ги обичам, не всички, но най- близките- да. Доста вечери сме прекарвали заедно... Сигурна съм, че с никого толкова много време като брой часове не съм прекарала през целия си живот хахаха

Тъжна история

- Обичаш ли я?
- Да.
- Обичаш?
- Не. Не знам. Защо питаш?
- Искам да разбера.
- Кое?
- Теб.
- Погледни в огледалото.
- Не е същото.


- Аз красива ли съм?
- Да. Ти искаш да ти го казвам.
- Ние не можем един- друг да обичаме, нали?
- Да.
- Защото си приличаме?
- Защото сме еднакви.
- Никога ли не си искал да рискуваш?
- Не. Да.
- Страх те е?
- От себе си.
- Затвори очи. Ами сега приличаме ли си?
- Аз знам, в лицето ти са твоите мисли, те ме гледат чрез очи ти. Аз никога не мога да повярвам наистина, до край, че ти не играеш, затова и аз самият играя.


- Тръгвам си.
- Да.
- Ти знаеш какво искам да кажа, затова ще си замълча.
- Да, знам. Аз знам, че нищо няма да кажеш, затова и те ненавиждам. Защо? Защото ти можеш да се преструваш, можеш да играеш в този игра, която сами измислихме.
Хубаво, престори се на друг. Престори се не на мен, престори се на първия срещнат
- Ти искаше мен, но отиде при него. Нали точно това е играта? Интрига, която те възбужда. Иска ми се да не те познавам
- Да не познаваш себе си?
- Права си.
- Но ние имаме изход, нали?
- Да, зад вратата.
- Но ако аз изляза през тази врата, то няма да те намеря зад нея, нали?
- Не, няма.
- Тогава оставам. Тръгни си ти.
- Ти знаеш, че няма да си тръгна.
- Знам, тогава изход няма?
- Не, в тази врата е.
- Значи, все пак нещо има в цялата история.
- Сигурно.
- Но ти няма да ми го кажеш, нали?
- Не.
- Не.

бои се, дори наушким

мерише на
шампоан за нормална коса,
стреля в цели прекалено високи,
в пет и половина на зимите
безидейно, стоящ на пръсти
събира в длани светлините
като бонбони без захар, стърчащи
от прозорците-
по съседство заспали,
и се бои да се загуби в мен,
да се отрови от страх,
повече от идеята за топло кафе
или
от идеята да пореже зениците си;

бои се, дори наушким,
безследно да се задави
с някоя буря
в гърлото ми...

сърцата са от стъкло и летят насреща

*много си се кефя на този стих, просто си го свързвам с едно любимо същество и направо..... :in love:
music:Tiamat - Divided


вървяхме аз-
/бях в сини ласкави джинси,
улиците искаха да танцуват с мен-
бяха ме прегърнали страстно за ханша/
и едно лошо момче

беше избягал от клетката
в портокаловия град
който го караше да диша
и стихове да пише
все едно и наистина
можеш да се престориш на друг

но тези игри са ми познати

както и да е

вървяхме тук,
сега,
където е същата вечер

неоновите реклами и разбитото небе,
слънцето, което ухае на изгоряло
хората, които се стичаха по асфалта-
всички това напук нанякъде отива
но не и ние

беше моментът
да поставим на карта
всичко-
нискокалоричните си вечери,
усмихнатите облаци в локвите,
любовниците си,

но нито при него, нито при мен
сърцата са притихнали огледала в краката,
чакащи затопляне,
а стъкла, летящи насреща