Асансьорът

..::За да не нарушим естетиката и да завършим рисунката,
трябва да влезем. Ето я и кабинката на асансьора.
Той първи, тя втора ;
влиза и вътрешното издевателство, че сам себе си затваряш,
сам себе си изо-ли-ра-ш и тракаш в такт с пръсти върху копчетата,
но само че върху чии- асансьорините или нейните?.
Асансьорът е като купичка с безумие и със похлупак
опаковайки се в него сигнализираш, че трябва да се съблечеш
с грация в източен стил и да не мислиш за постоянното чувство
че някой там отвън
дишайки тежко, наблюдава през ключалката
двойката чудати влечуги::..

М-м-м,
спомни ли си? аз съм тази която не носи рокли с копчета,
тази при вида на която гърдите ти настръхват
и всеки твой косъм ме познава и знае как се казвам.
Но в асансьора правилата са различи, когато сме затворени
натискаш копчетата и избираш географията,
спомняйки си две имена с които ни псуваш в устните,
и докато стигнем краят на този етаж, чрез мен си
довел този който гледа до лудост.
И всичко това, защото сме болни с телата си.
Между пръстите ти съм клонирана,
а когато се затваряш в клепачите ми
като цигарения пушек, който не искам да освободя,
ме е страх че прекалено силно съм се хванала.
за твоите очи, мачкайки ги здраво за да не крещя,
Страх ме е да не те нараня
и бих приключила с прекъсване,
но се опитвам да ти позволя да разбереш
че когато стържеш лицето ми с миглите си,
ме заключваш нямо в порите им.
М-м-м,
и това е всичко което си помислих
че непременно трябва да направим...
в кабинката асансьора...
Но ти споменах само че
нищо не ухае така на сладолед със стафиди
както твоите ръце, пъхнати в джобовете.