Тъжна история

- Обичаш ли я?
- Да.
- Обичаш?
- Не. Не знам. Защо питаш?
- Искам да разбера.
- Кое?
- Теб.
- Погледни в огледалото.
- Не е същото.


- Аз красива ли съм?
- Да. Ти искаш да ти го казвам.
- Ние не можем един- друг да обичаме, нали?
- Да.
- Защото си приличаме?
- Защото сме еднакви.
- Никога ли не си искал да рискуваш?
- Не. Да.
- Страх те е?
- От себе си.
- Затвори очи. Ами сега приличаме ли си?
- Аз знам, в лицето ти са твоите мисли, те ме гледат чрез очи ти. Аз никога не мога да повярвам наистина, до край, че ти не играеш, затова и аз самият играя.


- Тръгвам си.
- Да.
- Ти знаеш какво искам да кажа, затова ще си замълча.
- Да, знам. Аз знам, че нищо няма да кажеш, затова и те ненавиждам. Защо? Защото ти можеш да се преструваш, можеш да играеш в този игра, която сами измислихме.
Хубаво, престори се на друг. Престори се не на мен, престори се на първия срещнат
- Ти искаше мен, но отиде при него. Нали точно това е играта? Интрига, която те възбужда. Иска ми се да не те познавам
- Да не познаваш себе си?
- Права си.
- Но ние имаме изход, нали?
- Да, зад вратата.
- Но ако аз изляза през тази врата, то няма да те намеря зад нея, нали?
- Не, няма.
- Тогава оставам. Тръгни си ти.
- Ти знаеш, че няма да си тръгна.
- Знам, тогава изход няма?
- Не, в тази врата е.
- Значи, все пак нещо има в цялата история.
- Сигурно.
- Но ти няма да ми го кажеш, нали?
- Не.
- Не.