вали неизбистрено

Можех още дълго
да ти придържам главата,
когато ти непораснал изведнъж
затананика с онези дни и сутрини,
когато комодът в хола беше непреодолима преграда,
когато жълтите тичинки бяха най- желаното ни лакомство
Можех още дълго да те крепа с ръцете си,
когато ти така неустойчив изведнъж експлодира
и можеше да те, до насита да те...


Но неочаквано нагря се
грапаво, багрово, гурелясало лятото
и точно ще си стигна, за да
сменя куфара си, в който вали неизбистрено
и да се върна обратно на пръсти към банята

церемония

От телефона на приятелката ми рязко се изтръгна ужасна, лепкава мелодия, вибрираше и създаваше отвратителното усещане за безсмисленост. Аз наливах чай в една от моите нетъгуващите чашки. Имам много нетъгуващи чашки в различни форми, големини, цветове и животоутвърждаващи сюжети. Винаги съм се нуждаела от „животоутвърждения”. Приятелката ми отпи от чая и още на първата глътка си изгори езика. Чашката падна, без да се разбива, както впрочем правят всички животоутвърждаващи чашки... От масата се издигна тънка ивица дим и лакираната повърхност на масата стана матова, както през зимата стават матови прозорците, когато дишаш срещу тях, за да намериш скритите, написани с пръст бележки. Размириса се на есен. Повярвай ми, опитах се да забърша разлятия чай, но изстинах преждевременно заедно с него. Хвърлих парцала и се прибрах в своята стая. Включих телевизора и животът нахлу в мен от вън, изпълвайки ме. Зададох си въпроса на какво се държи моят живот, когато телевизорът е изключен и е тихо. После натиснах mute, върнах се в кухнята, запалих цигара, спомних си, че не пуша, загасих цигарата, навлекох си джинсите и излязох, затваряйки вратата. Животът нахлу от вън, изпълвайки ме, но аз вече нищо не се не питах, а мълчаливо вървях, вървях към теб. Там, където, посрещайки ме на прага, ми наливаш чай, горещ чай в една от онези животоутвърждаващи чашки и загрижено духваш преди да ми го подадеш.

оЦветих те красиво

когато очите ти
(в изоставеното си
движение)
скицират по тапетите
отражение
на овъглените ми устни
и премигванията ми
заключени между зъбите ти
минават покрай
хвърленото докосване,
ти ще се заровиш в кръга
на опънатия ми хълм
а лириката ще потече
между гърдите ми
и стигне ли по надолу
ще се затвори там

когато /уж/ всеки влюбен е

мисля само за това
как уморено да се сгуша
сред сладкото от бели вишни,
наредено скрито във стария бюфет;
и как сред него сама себе си ще събирам,
както сами себе си цветята се
/на пролет/

и нищо че е есен
и нищо че имам много разбити чашки,
аз имам и такива, в които да си преливам
недоизпитите сънища,
/може би даже и страсти/,
ухаещи на неопитомени тигърчета,
на мокри цветя и узрели домати

Ти ужасно закъсня, а може би аз прибързвам

Но не може да бъде иначе – коли, трамваи, хора, дървета, птици, листа, навсякъде пръснати мигли, сградите, които се движат... Всички те се вдижат. И всички те разговарят по между си като в порочен кръг, където моето отчаяние няма край, а безумието на деня сияе като слънце.

Стараех се да не бързам, но знаеш - аз имам бързи крачета, много пороци и уязвими страхове.

Всяка сутрин препрочитам деня си редче по редче, скътала се някъде там, умишлено заритала собсвения си часовник. Нека, другите живеят в пясъчните часове. Но кой ще ги събуди, кой? Без въртенето на циферблата думите, миглите, гейшите, не знаейки кога да застъпят новата смяна пушат заедно на тавана, но затова пък, ако любовта намине, без смущение ще й напомнят, че е адски много закъсняла...

***

1. Виждаш ли, на мен изобщо не ми е важно качеството и честотата на нашите срещи и вълнообразните изблици на ревността, нежността и гнева- *също не са ми важни*.

2.
And even when you held my hand
It didn't mean a thing

3.
За ангелите- на небето им е мястото

4.
Аз се боря цял живот за нощите си, а ти?

5.
if i die i die.mp3

6.
само този, който най- много обичах
не погледна към мене,
не посмя да ме срещне

7.
Изумявам се, колко си приличаме и колко не си приличаме с теб.

8.
Някой би се зарадвал, някой би страдал, че се сгодихме...

9.
Стига да беше истински

10.
залязвам под кожата си

11.
1950г – за деветте месеца в болница Фрида претърпява общо седем операции на гръбначния стълб.

12.
вярно е, че аз тук съвсем се прецаках, седя и слушам Бах

13.
от зимата ще ушият хубава усмирителна риза

Да се лишиш от девствеността и да хлопнеш вратата на ферарито

Осем пъти тичах след
повторното си вдишване,
но четири пъти
намирах там синините си;
два пъти са ме отвличали мъже
още два падах и лежах без сили...

Летях със стопетдесет и две цяло
седемдесет и три стотни километра
в час,
заради джобове, пълни
с маслини, монети и прах...
за да загубя червилото си
да сваря девствеността
на каша и с нея
да замажа миризмата...

А някога някой ще каже
че пораснах и паднах
като фасул във свежа салата
на лявата си страна,
но
дотогава
заключвам се
опаковам се
в солта в пипера в мастиката
задавям се
с бита сметана,
врага,
награда,
защото си пожелах
вяра, надежда, любовници
и
драйвери за колонките.

всичкокоеточухвидяхзнам остаряваиумира.mp3

...все питаш какво да ти обещая...

със скърцането на времето
намразих гледката пред мен
мразя те
и в такива моменти
ми се иска
с гумичка да се изтрия

...да изчезне гледката пред теб

Разхапано зрънце кафе
игри на карти таро
навеки запълнена уста с перли
говорещи гадости,
щото картите лъжели те,
свидетелите бъркали
показанията си,
носейки дрехи без копчета.
Следователно
В присъствието на гола гръд
трудно се припомнят
защрихованите от дъжда глупости.
Очакваната бомба на горната палуба-
такава красива дама, в розови бродерии
с кръгъл врат вместо шия
те кара да чувстваш
че роклята ми е физическа болка
на границата между рока и балета

И не по летному близки
нещата трудно си запазват краката
докато чакат реда си

we're goin` down

момчето което лежеше на юг
с едната си ръка
риеше във пясъка
линиите на живота си

и времето ми би се счупило
на две
като цвете

ако с другата
не ми шептеше

като на слънце

Идеята е много проста понякога...

От пепел родих се, дори да е банално, че балансирам на повърхността в четирите форми на случайността и с нито една снимка в профил, но със оползотворената мечта- че съм многолика!

Само при вида на някъде висяща надгробна плоча с надпис "Keep straight", мислите ми стават по- прозрачни от двойно сухо мартини с маслини, стърготини и мед... И тогава май започвам да се превръщам в пияното парченце, бавно увиващо се около мръсните шини
на деня махмурлийски и утрешен.

Когато жонглирайки със пространството, създавайки видимост с изкачащата от устата ми
табелка "Out of service", търся във себе си оправдание за всемирния абсурд
и си предписвам покой...Аз покоя, аз съм ПолуПокойник и По Едгардски прекрасна
в плагиатстването на изкуствено създадената лиана, свързваща моите мозъци

Решена с очите си да отведа със себе си и лицето ти извън пределите на този свят, но този твой поглед почна все повече да тежи, че чак е невъзможно да го носиш. Така че чудото няма да пристигне, от поезията разумът ще разцъфне като цвете, а мислите ще доставят удоволствие само, когато ги няма или се появяват внезапно...

И не повече от ходещ текст отдавна бих умряла, но не умея.
Източникът на живота ми някак си уморено и безсмислено с дълбокия си поглед под внимателно избръснатите вежди, се смота в любимата улица със актуалното име "Разкрачена".

Посветено на децата, които рисуват къщи в облаците.

* * *

"Кой би предположил, че тук няма земя? И на къде летя?" Облаците нямаха нито начало, нито край, докато не се появи трицветна дъга. Попързалях се по нея, но после пак продължих да летя. Топлото слънце, мъничко и много горещо, ме прободе с един от лъчите си. И аз се разсипах на мънички капчици. Изсипах се върху никому непринадлежащите разтворени чадъри. Докато падах надолу, изгарях всичко, що се изпречи на пътя ми: чадърчетата, дъгата, мъничките къщи без врати.

- Деца, рисувайте своите картини правилно и правдиво, - говореше назидателно учителката, - не забравяйте простичките неща, иначе всичко ще отиде на вятъра, защото...

...Каквото рисуваме, това и създаваме, - припомних си аз, разплискавйки се по листа хартия...

* * *
П.П.1. На възрастните, които рисуват правилно - Защо от това не ви става по- леко!?

П.П.2. На възрастните, които не могат да рисуват - Не се и опитвайте!
Тези неудачни опити да нарисувате три черевени балона са просто смешни.

...докато тя се конти...

Вече 30 мин. се опитвам да изтрия драскотината от мобилния си телефон.
Мисля си, каква е тази мерзка, гадна, прилепнала, *****, ******...абе, недобра драскотика....

А в съня си, помня, имаше такава фраза - "трябва да лижеш". Тя се донасяше от небето, а като че през облаците се виждаха нечии стъпки с лакирани пръстчета. Лакът беше розов...

"Трябва по- добре да лижеш!!!" - това със сигурност не се отнесяше за мен.
Аз великолепно си чешам езика...

Така, пак казах нещо пошло, ама знам се аз какъв съм сексуално- трогателен, когато малко спа...
Също знам, че в оргиите, под наименованието "бални танци", главната е партньорката ...
каквато е партньорката, такава е и румбата...

Бръм

Така изглежда работното ми място отдясно, отляво е компютърът ми

~ООооО0ОооОО~

Това е компютърът ми, който ми подносва шала

~ООооО0ОооОО~




Колежката ми отдясно

~ООооО0ОооОО~




Колегата ми отляво

~ООооО0ОооОО~


И аз, на прага на нервен срив

По принцип рядко говоря за работата си, може, защото е много странна и много странно ме кара да се чувствам, но факт е вече две години я работя. Събда. Колегите си ги обичам, не всички, но най- близките- да. Доста вечери сме прекарвали заедно... Сигурна съм, че с никого толкова много време като брой часове не съм прекарала през целия си живот хахаха

Тъжна история

- Обичаш ли я?
- Да.
- Обичаш?
- Не. Не знам. Защо питаш?
- Искам да разбера.
- Кое?
- Теб.
- Погледни в огледалото.
- Не е същото.


- Аз красива ли съм?
- Да. Ти искаш да ти го казвам.
- Ние не можем един- друг да обичаме, нали?
- Да.
- Защото си приличаме?
- Защото сме еднакви.
- Никога ли не си искал да рискуваш?
- Не. Да.
- Страх те е?
- От себе си.
- Затвори очи. Ами сега приличаме ли си?
- Аз знам, в лицето ти са твоите мисли, те ме гледат чрез очи ти. Аз никога не мога да повярвам наистина, до край, че ти не играеш, затова и аз самият играя.


- Тръгвам си.
- Да.
- Ти знаеш какво искам да кажа, затова ще си замълча.
- Да, знам. Аз знам, че нищо няма да кажеш, затова и те ненавиждам. Защо? Защото ти можеш да се преструваш, можеш да играеш в този игра, която сами измислихме.
Хубаво, престори се на друг. Престори се не на мен, престори се на първия срещнат
- Ти искаше мен, но отиде при него. Нали точно това е играта? Интрига, която те възбужда. Иска ми се да не те познавам
- Да не познаваш себе си?
- Права си.
- Но ние имаме изход, нали?
- Да, зад вратата.
- Но ако аз изляза през тази врата, то няма да те намеря зад нея, нали?
- Не, няма.
- Тогава оставам. Тръгни си ти.
- Ти знаеш, че няма да си тръгна.
- Знам, тогава изход няма?
- Не, в тази врата е.
- Значи, все пак нещо има в цялата история.
- Сигурно.
- Но ти няма да ми го кажеш, нали?
- Не.
- Не.

бои се, дори наушким

мерише на
шампоан за нормална коса,
стреля в цели прекалено високи,
в пет и половина на зимите
безидейно, стоящ на пръсти
събира в длани светлините
като бонбони без захар, стърчащи
от прозорците-
по съседство заспали,
и се бои да се загуби в мен,
да се отрови от страх,
повече от идеята за топло кафе
или
от идеята да пореже зениците си;

бои се, дори наушким,
безследно да се задави
с някоя буря
в гърлото ми...

сърцата са от стъкло и летят насреща

*много си се кефя на този стих, просто си го свързвам с едно любимо същество и направо..... :in love:
music:Tiamat - Divided


вървяхме аз-
/бях в сини ласкави джинси,
улиците искаха да танцуват с мен-
бяха ме прегърнали страстно за ханша/
и едно лошо момче

беше избягал от клетката
в портокаловия град
който го караше да диша
и стихове да пише
все едно и наистина
можеш да се престориш на друг

но тези игри са ми познати

както и да е

вървяхме тук,
сега,
където е същата вечер

неоновите реклами и разбитото небе,
слънцето, което ухае на изгоряло
хората, които се стичаха по асфалта-
всички това напук нанякъде отива
но не и ние

беше моментът
да поставим на карта
всичко-
нискокалоричните си вечери,
усмихнатите облаци в локвите,
любовниците си,

но нито при него, нито при мен
сърцата са притихнали огледала в краката,
чакащи затопляне,
а стъкла, летящи насреща