Омекотени стихове, все за него...

нямаше те
в
опустелите стълбища
със тракащите стъпала,
тананикащи очакване
по
опустелите люлки,
на които се люлееше
като безумна- Ева...
Няма те
под
разголените дървета
по
люспите на мокрите им листа
в техните разтегливи ребра
и
не вървиш към мен
като живот
като сън
като лекар пред открита рана
само болката върви отново,
удряйки ме със желязо,
сбивайки ритъма
на моето очакване,
наблюдоващото те
през ключалката сляпа,
галейки вратата
но
ти не вървиш...
луташ се
по улици и булеварди-
обширни като
масирани инфаркти
отминаваш
входовете на нашите домове
детските площадки,
където се люлеят нашите деца,
незаченати още под дъбовете...
отминаваш нашите места,
чиито координати
са закодирани
във отпечатъците,
които оставям
върху онази врата
през ключалката на която
те наблюдавам
а
болката все още
ме удря през ръцете
за да не я докосвам
повече
и
да не гледам
как
ти не
вървиш
към мен...






онази
разглобената
от
последния танц
на
кубчета по- прозрачни
и от лед,
прехапваща поредните си устни-
отново
до основи
прегризани
съм аз
.................................................
и съм.........................................
.................................................
отново невидима
отново евтина
неподвижно пречупена
съблазнена претеглена
и
разтеглено
просната трилистно
в
пространството...
...............................................
и си мисля................................
...............................................
че
някога
може би
ще успея
да се
разпилея
в
пет
посоки
а
най-вярната
ще
е
най-далечната
от теб...
.................................................
и там.........................................
.................................................
на онова място
барабаните няма повече
с ударите си
да карат парченцата ми
да потрепват
под ритъма
.................................................
и тогава.....................................
.................................................
ще успея
отново
да се наглобя...
................................................
но ти........................................
................................................
ме
приучи
да търпя
................................................
да обичам.................................
.................................................
и все ме караш да си повтарям,
че никой не може да ми причини
това, което сама на себе си мога
да причиня

ох, преставам да мисля-
не ми се отдава

ще си остана онази,
която вечно си сменя
изгризаните устни










приветствията се свличат от устните
като развързани обувки
мислите скачат по локвите
и търсят нещо във косите
прекрасно е
раят е когато ме докосваш
и когато ме рушиш за да се намериш
Обличаш се тихо
тогава и самотата и радостта заедно възникват
както възниквайки резервния път изчезва
но парашута се ратвори наполовина
защото другата половина
я пуснаха на щори и на шорти

жалко
отрязах си крака и доскачах до познатата ми спирка
разгледах разписанието на хартиените самолети
водещи до играта на руска рулетка
Тук, градът ми напомня на морско дъно
цялото потънало във водорарасли и корали
хората с учудените си очи ми приличат на Маи
сгънали под себе си краката
виждам ги, но не бягам

опитвам се още един ден да мина без поезия

жалко
че от този град всичките птици излетяха-
чувствам се като единствено останалата крилата




ние се подчиняваме на движението
слънцето се разби в прозореца
като досадна муха
аз стоя аз мълча
и го гледам с поглед на застаряваща курва...
усмивката му се стича по мен
като куче ближещо раните си
и точно така искам да ме целува
за да езикът му да очука всички думи
особено когато те са ми до болка нужни

моят възлюбен
небето в гълъбите
в свърхестествените му очи
това се нарича романтизъм
появило се във мрака парченце светлина
фотография в детството
поредния порно- кадър
или всичко оново което ме кара
да се чудя дали знае
че музата е по- лоша от маниак
когато умираш в трите думи
i love you
като в онзи анекдот
за тунела и светлината-
ти тичаш към нея
а се оказва че това е насрещен влак;
или всичко онова което съм
питайки се дали предметите сънуват
и ако някой ден се окаже че е така
искам да знам какво виждат косите му
какъв цвят са очите му
когато спи

когато аз съм толкова ожулена
че да преброя тези реда








Точката винаги я слагат произволно.

Цял живот ли смяташ
да лепиш от снега покой.
да се топлиш
в телефонните кабинки,
да вдишваш мирисът
на лепило и афиши.
Да се смееш насред нажежения асфалт
и слънцето във формат А4
да съблича безсрамно лицето ти,
а думите... думите винаги прогизнали
в гланц за устни...

Не би ли искал да живеем
в черно- бял театър,
да гледаме филми
за трамваите и хората,
за зверовете и улиците. Да забравим
светлината и времето. Да забравим
всички срещи и посвещения.
Да направят наша
и първата пролетна капка,
да ни приседне в гърлото така
че да не може никога да се изкашля,
небето в нас като най- тънката игла
да ни отврати от съдбата на думите
докато те още се въртят около нас.
Не би ли искал в съавторсво
да пишем стихове с телата си
вместо думи- целувки
вместо точки- езици
вместо обзаци- оргазми
отделяйки се от нас, смъквайки се
да падат, да се разбиват,
да се разбиват, да падат...не искаш ли?

Обичам те повече от думите
а без тях съм като стъпила
върху най- твърдата земя
и не падам на горе...
Обичам те и очите ми никога не спят
желанието ми пълзи като вирус
от преносителя към носещият
от обречения към обричащият
непорочна консистенция с дъх на ласка
а ти си създаден за да убиваш.
Във себе си имаш толкова тайни коридори
че от както съм влязла ме няма
А бях навсякъде.
И от всякъде искам да избягам
заедно с пътя между началото и края.

Тук ли нещо се смалява
аз ли търсих или то само си падна
аз ли ритъма намерих на твоето присъствие
моят слюнопейзаж ли рухна
но ще си отместя погледа като роял
и безнадежно ще падам след
спомняйки си мътното потно време отлетяло
закачено на куки, ласки, миди
обелено мълчание, обелено именно тук
където работихме с устите си като риби
търсещи отчет един от друг...
и ще бъде толкова просто, толкова разбрано
аз ли ще разбирам
те ли ще разбират
че съм по- безнадежна
от съществото вярващо в детството
Няма значение за сега...
и така е сложно да ти пиша
не само защото не мога да виждам
(тази пролет е любовна...
...всеки ден бяга от мен като мишка
а и нощта гръб ми обърна...)
Господи, така е сложно да пиша
по дяволите всичко, прости ми, не мога да дишам
Но всичко е толкова просто, не е нужна да говоря
не е нужно повече нищо да записвам
всички поеми са ми в очите
и само в тях може да се види
как те се променят- от и до...
Това е то - едно мигновение
но именно в тези мигновения
в мислите има единство
и поемата започва да говори.
И поемата започва да говори
с езика на пожарите
същите онези чрез които
като фашисти сме изгаряли миглите си
...................................................................
Това е изчерпах се
казах всичко което някога открих
зад млечния път и с такава наслада
някога млясках
сега ми остава
покорно със ноктите си да драскам
и въздуха и вятъра
да гледам
как в кафето ми изстива пролетта
покрита със сняг
В някой стих да те открия,
в някой сух цитат...

Това е изчерпах се, само ми обещай
че ще заключиш
последният ми стих в жабката
на асфалта, в капсула...
да не го помня
а ако някога получа вдъхновение
ще се считам за победител
защото това ще означава
че ме прегазил трамвай!



и накрая

просто да бъда, е като
да се отразя в огледалото,
и да прочета надписът върху челото
да изляза на улицата и да полетя
гледайки града от горе. да си купя
любимата плоча. от любимия си
зелен чай да отпия. да си полея
кактуса и лилавата роза, да тръгна към Прага
да обичам под дъжда, заедно със плача и смеха
да се събера на кълбо, да подаря на някого света


=%:=:"="=:%=$#$%#$%#&%:"%=""+"%?"=%#$$^#^^%$^%#$@#$W&%$*^%^$