Луминисцентните ти зеници

Какво значи
аз си и ти съм
когато
се движим
хаотично
в собствените си клетки,
а
смущенията
се превръщат във съмнения
когато не знам
отговора на въпроса
колко близо е достатъчно
и достатъчно ли е да сме близо?
Нашите мисли
са се вкисли
може би
защото
с тях
всяка вечер умираме
а
на сутринта не се възкресяваме,
само се молим
със сключени стъпала
но и те зараснали са накриво
като всичко що виси от нас.
Научихме се с тебе само
да се
разливаме в есения прах,
да
изстиваме
в локвички заскрежена мътна вода
задавайки си въпроса
защо
трябва с лейка да наливаме
в себе си сироп,
с надежда
че ферментирайки
той ще промени нещо.
Ето, виждаш ли до къде стигнахме
мухлясахме в собствените си молекули
разложихме се и сега трескаво
търсим шпакла
за да се изтръгнем
един от друг,
да се рендосаме
до кръв, до болка
Но нещо не се получава...
Прекалено дълго бяхме едно
и не спазвахме дистанция,
а аз
още не знам отговора
на Въпроса и все забравям
да те питам дали сме близо,
когато в нощите се вторачвам
в твоите очи и броя звездите ти,
забравям,
защото се заслепявам
от луминисцентните зеници,
които сключват триъгълници
по между си...

И все забравям
да ти кажа
че те обичам...