Из дневниците на Антон

Аве, Мария
- Извинете, казахте ли нещо?
- Не, не.Причува ви се, сигурно е от вятъра.
-Тогава ми разкажете, къде е пътят, по който дойдохте до тук?
- Не знам... Не знаех, пък и забравих.И беше тъмно, само помня – гореше звезда.
Простете, Мария, запалих цигара.
- Пушете, пушете, така е било и така ще бъде винаги.
Това сигурно е столетие някакво. А много ли дни със себе си взехте?
- Не знам, Мария, аз не броя годините.
- Те просто минават покрай вас?
- Да, просто минават.
Аве, Мария
- Казахте ли нещо?
- Не, не.Причува ви се, сигурно е от снега.
- А къде отива и защо?
-Просто така. Той е надежда за топла постеля, надежда за свеж мириз на трева.
- А какво е това трева?
- Аз не съм в състояние всичко да обясня.
Дойдох, но вече ми е време да си ходя
-Вие сам няма да се справите, мой мъничък Антон.
Не познавате града, може би да спите тук?
-Благодаря, няма нужда. Аз знам как пада снегът.
Аве, Мария
- Казахте ли нещо?
-Не, не. Причува ви се, сигурно е от вълните.
- Красиви ли са?
- Моретата. Красиви са.
-Разкажете ми нещо хубаво.
- Много сте далече.
Отдавна не сте ме викали и не ще ме повикате.
-Погледнете, Антон, ето пак слепия огън в далечния хоризонт си изгуби разсъдъка.
И се притиска плътно в земята.
- В цялата голяма земя няма място за нас. Ние сме тихо луди, Мария.
- Какво вижда и прави един луд?
- Виждам парата от дишането. Слива се с светлината от лампите. Лети с вятъра. Нощ, Зима. Три трамвая, изяждат града, в подземния кръг лети празен вагон. Лед. Камък.Не се събуждайте тук, Мария. Тук е студено в тези прокъсани квартали, в които предъвквам тревички, спазвам добрия тон, гледам на това как в залите и мазетата се смее с клавишите глупавият саксофонист, джазът блести в нощните барове и разпознавам сред парите всички нас, Мария, и даже тези , които излязоха навън.
Задържах ви, простете. Трябва тръгвам.
- Вие не знаете обратния път, останете или може би ще пожелаете да ви изпратя?
- Не, няма нужда, благодаря. Аз още помня как пада снегът.
Аве, Мария.