Тъжна история

- Обичаш ли я?
- Да.
- Обичаш?
- Не. Не знам. Защо питаш?
- Искам да разбера.
- Кое?
- Теб.
- Погледни в огледалото.
- Не е същото.


- Аз красива ли съм?
- Да. Ти искаш да ти го казвам.
- Ние не можем един- друг да обичаме, нали?
- Да.
- Защото си приличаме?
- Защото сме еднакви.
- Никога ли не си искал да рискуваш?
- Не. Да.
- Страх те е?
- От себе си.
- Затвори очи. Ами сега приличаме ли си?
- Аз знам, в лицето ти са твоите мисли, те ме гледат чрез очи ти. Аз никога не мога да повярвам наистина, до край, че ти не играеш, затова и аз самият играя.


- Тръгвам си.
- Да.
- Ти знаеш какво искам да кажа, затова ще си замълча.
- Да, знам. Аз знам, че нищо няма да кажеш, затова и те ненавиждам. Защо? Защото ти можеш да се преструваш, можеш да играеш в този игра, която сами измислихме.
Хубаво, престори се на друг. Престори се не на мен, престори се на първия срещнат
- Ти искаше мен, но отиде при него. Нали точно това е играта? Интрига, която те възбужда. Иска ми се да не те познавам
- Да не познаваш себе си?
- Права си.
- Но ние имаме изход, нали?
- Да, зад вратата.
- Но ако аз изляза през тази врата, то няма да те намеря зад нея, нали?
- Не, няма.
- Тогава оставам. Тръгни си ти.
- Ти знаеш, че няма да си тръгна.
- Знам, тогава изход няма?
- Не, в тази врата е.
- Значи, все пак нещо има в цялата история.
- Сигурно.
- Но ти няма да ми го кажеш, нали?
- Не.
- Не.

бои се, дори наушким

мерише на
шампоан за нормална коса,
стреля в цели прекалено високи,
в пет и половина на зимите
безидейно, стоящ на пръсти
събира в длани светлините
като бонбони без захар, стърчащи
от прозорците-
по съседство заспали,
и се бои да се загуби в мен,
да се отрови от страх,
повече от идеята за топло кафе
или
от идеята да пореже зениците си;

бои се, дори наушким,
безследно да се задави
с някоя буря
в гърлото ми...

сърцата са от стъкло и летят насреща

*много си се кефя на този стих, просто си го свързвам с едно любимо същество и направо..... :in love:
music:Tiamat - Divided


вървяхме аз-
/бях в сини ласкави джинси,
улиците искаха да танцуват с мен-
бяха ме прегърнали страстно за ханша/
и едно лошо момче

беше избягал от клетката
в портокаловия град
който го караше да диша
и стихове да пише
все едно и наистина
можеш да се престориш на друг

но тези игри са ми познати

както и да е

вървяхме тук,
сега,
където е същата вечер

неоновите реклами и разбитото небе,
слънцето, което ухае на изгоряло
хората, които се стичаха по асфалта-
всички това напук нанякъде отива
но не и ние

беше моментът
да поставим на карта
всичко-
нискокалоричните си вечери,
усмихнатите облаци в локвите,
любовниците си,

но нито при него, нито при мен
сърцата са притихнали огледала в краката,
чакащи затопляне,
а стъкла, летящи насреща

специално! усмихващата се с кръв вишня

*оригиналът на едно посвещение

Аз не искам
пая на агент Купър
искам да се съблека
до колене в душата ти
до колене в marlboro
Да си дам да умра в тази зима,
да си дам да прелистя,
да напипам с език деня си
да се попитам как изглежда морето
от страната на луната
Във вагоните на метрото,
да чета,
да използвам за разделитъл
кракът на Наоми Кембъл,
Да мечтая за жената
и от нея да забременея
поне малко
При всеки удобен случай
да искам да напипваш
лявата си гръд
все едно навиваш часовник
И то нелепо
и то случайно
да спят с мене изключително и само
бледи бедуини
и сънищата между две спирки
а на шията ми да виси удобна светкавица
от фотоапарата Зенит
с напъхана вътре специално
усмихващата се с кръв вишня.
Аз не искам пая на агент Купър
Не, не, о, не...
искам да се съблека
до колене в душата ти
до колене в marlboro
Да си дам да умра в тази зима,
да си дам да направя
поне каквото и да е...

Има време, в което
слънчевият лъч разрязва морето,
сякаш е шоколадов романс на парчета,
които се топят под езика и
порцеланово бял като мида
се разкриваш красив
погалил нежността небрежна,
ванилов на вкус,
въпреки че не обичам ванила-
и това е прекрасно,
все едно си слънчева прашинка пред очите,
кацнала някъде там между миглите.
Има време, в което
във въздуха се чувствам по- надежно,
като слънце ти пиша по гърдите-
не използвало чернови и аз не бих
и сигурна съм, че всяко дръвче
около блока се радва че ровиш
пясъка някъде там с крачета.

Съвсем случайно, докато търсих едни статии из директориите си я открих!
Нея, демек аз от преди 4 години. Съвсем различен човек, без никакви ситни белези, без синини под очити, които все по- често се появят, без умора. Нормална коса, вярно лилава- тогава беше модерно хаха Общо взето снимка, на която не мога да се позная - гладка кожа, гъсти коси, бистри очи, плътни устни, даже носът ми изглежда по- прав, а сега е леко прегърбен, сякаш носил е нещо. И някак си не мога да не си кажа едно "брей"!!! Не че се изкарвам 50 годишна, но изведнъж ми се прищя да пусна тази снимка някъде, в някой сайт за запознанства и да се изкарам младолика. Сега вече ги разбирам всичко ония хора, които пускат чужди снимки, твърдейки че са техни... Ех, суета! То не че снимката не моя, моя е, ама това не съм аз. Единственото общо тук и тогава е може би факта, че когато бях по- млада пак не съм си показвала снимките, мислейки че са грозни, некачествени, винаги съм облечена с някакъв пуловер, най- често съм с пуловера на червени снежинки(помня го аз още този пуловер), а за фона на снимките да не говорим...
Ех, суета...

Нощта изяде плочите
Няма музика - изпили сме били
и песните, и филмите -
останаха само романите,
ударили главите си в асфалта.
Но и тук аз за любовта нищо няма да кажа,
понеже Носферату пренесе кадрите си през времето-
прекалено красив за цветните екрани.

с оттенък на жълта диня, откъсната от рижи поля

улиците там се заблудиха
по капките се стича дъжда
хора с очи на заспали риби
си разрязват устите
но невъзможно е да
изтупаш петната на разсъдъка
от подметките си
и в пустотата да плуваш
от фенер към фенер
както е
невъзможен разговорът
между два гласа,
когато
от уста в уста
се пресипва само
сметановия вкус
на мъглата

Кристалните му джобове

Той обича кристал. Всъщност не знам дали обича кристал, той обича много други неща, за които знам със сигурност, но няма да казвам какви, защото като прочете това, веднага ще се досети, че става въпрос за него, все пак е уникален, а аз не толкова и изхождайки от моята комерсиалност, единственото нещо с което вярвам че мога да му задържа вниманието е моята оригиналност. Е, тя се изчерпва понякога, оригиналността ми, но това не ме притеснява, все пак той е единственият за мен и аз го обичам, а той обича кристал.

Казва, че обича как дзинка. Затова и ме взе сигурно, за да му дзинкам. По простата причина, че направя ли някакво движение - дзинкам. Но така като се замисля, движенията май ги прави той, всъщност, аз създавам само мелодията, дзин-дзин, когато бърка в мен, дзин- дзин, когато ме съблича...дзин- дзин, когато върви...
Е, нямаше да е проблем, ако това дзин не отекваше в съзнанието ми дълго и упорито и не ми разбъркваше формите ми на несъдържание. Ама все пак онази разглобената
от последния танц на кубчета по- прозрачни и от лед, прехапваща поредните си устни- отново до основи прегризани, съм аз и е прекрасно да знаеш, че в теб живее необикновено ехо, което отива да се застреля в гората. В него пък живее окуражаващо ех-ах и то е сляпо... Просто защото не ме вижда. Той е ощетен, ограбен, той вижда през мен, но не защото има рентгеново зрение, а просто защото го е страх да ме погледне...

Понякога се получава така, че съм пълна с дребни, с обелки от бонбони, с прах или с мухлясали пошли мисли. И той е пълен ... пълен с живот. Затова и го обичам и всичко правя за него. Ние сме идеалната двойка, еталон, талон към подземието на под- съзнанието, но дали можем да ескалираме в над-? Отговорът на загадката е близо, чувствам го...
От неизвестно време насам, постоянно съм натъпкана с бележки. Направо се пръскам по шевовете си. И колкото и да ги взима от мен, за да ги къса, те са точно хиляда стопетдесет и две цяло шейсет и три стотни съобщения. Реклама. Едно, понякога две, редко три и никога повече, са от физически лица. Ти, любимо същество, някога питал ли си се до колко твоето лице е физическо? Питал ли си? Е, аз ще ти кажа - погледни се в огледалото. Там, точно на челото ти пише: Лице, 1бр., физическо. А ти, шльопвайки се по надписа ще кажеш, че това е прекрасно, защото е един вид ходеща реклама и то съвсем безплатно. Но миличък, ти продаваш глупавата си индивидуалност за този рекламен надпис! За какво ми е тя, ще кажеш ти, и аз няма пък ти отоворя. А ти ще продължаваш методично да късаш бележките.

Толкова е приятно да говориш с него...и главното- резултатно. И така си живеем с него-неразделно. Той се движи, аз дзинкам, бърка в мен- дзинкам, съблича ме- дзинкам.
И аз го обичам, той пък обича кристал.

осъзнах аз колко много искам да завали сняг

интервали
малко
по високо
от
слънчевите
спирали
хвърлили
сенките
разбрали
валящите
от
уличните
лампи
потъмнелите
монети
в машината
за щастие
прегрънали
малко
по ниско
сплетени
играли

с теб

в интервали
градовете ни
бели бели
в интервали
и дупки
в интервали
ще приложа
по близо
до сърцето
онези
валящите
от уличните
лампи
изиспали се
от джобове
бели бели
интервали

Голяма съм!

Голяма съм такава поезия,
когато споделям как
лежала съм там
където океанът миди
и морски кончета
на дъното бели,
където светът си синее
върху цветна полянка
и крачи през белите нощи
Голяма съм такава ужасна поезия,
когато бродирам мравуняци
по пияните хълмове...

на "ти"

аз стоя в средата на изболедуваното време,
и го поя с дъждовете и със тези,
на които не бях близка
Така май храня с длани прашните надежди
сега, когато са незабележимо ниски
преклонявайки се пред фотографиите
на устните, с които чувствах нявга
а как ми се иска
в полу-смачкания мирис
на мечти, хартиени цветя, строфи,
да съм луда като това време.
да роня буквите във водата
с която обгръщам пясъчни заливи,
да наблюдавам черно-белите мехури,
докато в премръзналите пръсти
грея нечии длани

Дори да ми задаваш въпросите
от които съм направена,
пък те отговор да нямат
аз пак би те изградила от прегръдки
в които повече от всякога да вярвам,
въпреки че
вече знам, че лятото, настигващо ме утре
ще бъде сплескано, сплетено от тези,
с които повече от "на ти"
бях аз...

...но когато листата
падат толкова доверчиво
в дланите с преплитащи се рани,
какво общо има факта ...

...че тук бях аз със вас?

само звездите нямат обратна страна

понякога,
но само понякога,
когато срещам измъчени влюбени
някъде, където и да е
дори на някоя маса между
горчивото кафе и силния чай,
ми се иска
все пак да искам
да видя
в някой мой джоб с дупки или
в малката чанта с много паети, или
по носните кърпички на цветни десени
прашинки от собственото си щастие,
щото
не ми е достатъчно просто да вярвам
че го има

Момче, подари ми цвете

аз с теб

аз с теб щях да имам 10 години прескачания на всички разстояния
с вдишванията а и с издишванията -
изброяване на всички молитви,
но още ничии

с теб щях да съм каквато поискам
но само до тихия ти сън, където
щях да съм опитомено зверче с прибрани нокти-
бездомна глава подслонена на твоето рамо...
с теб щях да имам 10 години безсъници и писма
с букви печатни
стари златни очи и кожа на войни
неизлечимо стари;
някъде в скрина дълбоко скрити кукли с разкъсано длани
но да ги зашие никой май нямаше да има време

аз с теб щях да имам огледала в коридора в кухнята и над кревата
всеки ден приятен апетит фризура лека нощ
аз с теб щях да имам разговори в просторната кухня
в един глас от който червенеят момите и им е тясно на мъжете

и знаеш ли все по- често щеше да ми е трудно да си спомня
че за всичко това аз с тебе ще имам мълчалива причина
че за това аз с теб имам една кръвна група и резос фактор ... за този един случай

но за това щях да се старая да не мисля
аз с теб просто щях да имам 10 години нещо в сърцето

...щях да съм неизлечимо болна

Хайде да се разберем веднага. В мен има много неща.
Например, бъбрек.
Ти ще си мъжът с костюма и с красиво вързаната вратовръзка.
Може ли да се размажа някъде до тебе като мушица?...
Разбирам, няма да е много приятна гледка,


Хайде да се разберем от начало.
В тази точка няма много смисъл,
но все пак...
Всеки път си избирам поста на главния чудак
Филмът ми куца малко с кадрите и със смотаността си
затова изпадам аут...
но все пак се вижда че се спънах. В мен има много неща.
Например, истории за призраци и признаци
И хайде да се разберем веднага. Ти знаеш, аз не се смея от злоба,
Можеш да станеш човечен, например красива, инкрустирана фиба
А аз мога да те съживя с милиони опити за клониране.
Не си позволявай да попаднеш в джоба ми заедно с всичките дребни.
Аз все пак не приемам остатки.

И хайде най- накрай да се разберем.
Аз ще се обновлявам при всяко начало,
а ти никога не докосвай моя тероризъм,
нито пък го паказвай на мама

всичко това е много трогателно

всичко това е много трогателно
и само чуждото в домино на тревата играе
с пила подравнявайки дъгата
пешката, неуспяла
да се оформи в шахмат
но дали да запаля пороя с душевения си крик
и да барабаня по изковалия се дим
наливайки в разбита чинийка
просрочен керосин
пък кибритената клечка
сама да се превърне в изба
в която да искаш да се застреляш

гумите на мотора - поротокали, лимони
празни химери в опита си към жълтото...
а животът си свършва по два пъти - в люлката и в гроба
нека тогава се сгреем в детайли

но по- късно ще се случи юни и ние ще се преоблечем
на тебе ще ти отива тази вратовръзка
на теб те отиват тези очи
отиват за да паднат
и за да паднат се принуждават да тичат

а някога
псувах гола до самите си леви чорапи
слагах точки със запетайки за да продължа
а някой все ме хващаше и слагаше в скоби
където впрочем ми беше уютно
но някакви си идиоти измислиха други такива
и нарекоха се те минути
поклатушкаха се малко и трогателно отлетяха....

ще я познаеш

Тя обича аритметиката на нежните числа
да сключва еволюираща прегръдка.
Тя обича сладко от ласки с дъх на дъга,
с вкус на малка нежност сладка.
Обича есента бавно- бавно да се влачи
от златна клетка чак до пролетта,
да рисува обича апликации
в отражението на горите в река.
Тя цъфти от бяло до лилаво с розови искри
и мечтае да се гмурне в зелени небеса,
да полети с разперени листа кърваво- бели,
да живее, да живее с протегнати изумрудени ръце.
Тя няма сенчести мисли, не умее просто да мъждука,
а всъщност живее от неделя до неделя...
Тя може да преминава през мънички,
мънички като за великани вратички-
мънички тайни за това , което не знаеш,
за това което не казваш...
Тя е кристален блясък в юрганено мека пясъчна яма
и знае, че безкрайната забрава на тишината,
която шоколадово киселее и горчи, ще потъне
в тази яма, а тази яма пак е тя-
бездетен кладенец с много деца....

Из дневниците на Антон

Когато бях дете, астрологията ми се струваше най-интересната и непредсказуема играчка.
После, по време на следването ми, създадох апарат, предсказващ състоянията на планетите.Беше сложна машина, но тя съществуваше и можеше да предказва всички астрологически картини в близките сто години. Единствено, беше изключително трудно да се отчетат някои състояния, но ако се разпаднат на прости съставни става значително по- лесно и пак се отчитат...

Обичам да вървя по улиците на града и да гледам хората. Вървя и си играя игри.
Има такава, при която през нечетните дни търсиш различията в лицата на хората, а през четните - сходни черти. След седмица занимания ти се превръщаш в много добър психолог.

Особено интересно е да играеш на тази игра през зимата, когато хората са подпухнали от студа с червените си бузи и носове.

Особено интересно е да играеш тази игра през зимата в центъра на града, когато улиците са сиво-бели и по тях се лутат разноцветни човеци.

Но може да се играе и през лятото, когато се разхождаш в гората на такова място, където никога не е стъпвал човешки крак - и да играеш по памет.

След една година аз ще запиша в дневника си следното нещо: " Наистина ли всяка следващата година ще бъде още по-скучна и нелепа от предишната?" След три години аз ще запиша:" Лошо е, когато не работи правилно вътрешният навигатор. Аз проживях тези три години в див ритъм, около мен се образуваха и разрушаваха вселени, а аз не забелязах това. С широко отворени очи аз гледах небето, а най- важното се случваше под краката ми."

Но това ще стане после, сега аз ще отида да гледам небето. С широко отворени очи.

Върху покрива на най- високите блокове
ТЕ почиваха и си грееха ръцете
в един от най-прекрасните светове!
Чакаха ги вкъщи, но тук им харесва-
шкаф, маса, стол
а хората старателно търсят ли ги търсят.


Обикновено става така: лятото - топло и уютно, есента - дъждовно и романтично, зимата - загадъчно и красиво, пролетта - неочаквано и кално.

Също така става и по време на денонощието: сутринта - прохладно и леко, денят - рязко и енергично, вечерта - приятно и дружелюбно, нощта - спокойно и сладко.

Също така съществуват и разнообразни неизразими явления, но те и затова са неизразими, защото сами по себе си нищо не изразяват.

И така, пролетното утро - неочаквано, прохладно, кално и леко ... Тази сутрин е такава...

В локвите плуват мънички змии
радват се на всяка нова локва
Ах, вие, змии , аз съм съвсем настинал
и за това вие се отговорни

Но не чуват мъничките змии
а аз стоя настинал и сконфузен..
Прекрасно е да бъдеш един от мъничките змии!
Прекрасно е да плуваш в калните локви...

бих
събрала
валящите
навън клепачи

и убедена съм,
ще се получат
невероятни цветове

за някоя красива поема