Денят е цветна снимка за мойто дете

вярваш ли
че всеки, който някога те е обичал
ще си събира монети и ще купи
частичка прашинка от твоите мигли
и с ъгълчетата на езика ще близне вяло
твоята обида?
вярваш ли
че когато съм нежна
пролетта
се старае да бъде по- умна-
влачи те за петите, хваща те със устни,
има те, когато се разлистваш
в пепелта на розите
и белите зюмбюли,
и белите зюмбюли
изтрити от листата до откровение
а
знаеш ли разликата
между да обичаш и да целуваш
като в запой и водката да ти стига до гърлото?
Една бутилката би издържала, но ние потъваме
а едва е началото - отмина само минута. Стой
не виждаш ли че
всичкото лято излезе,
не виждаш ли
морския бряг- той е мой, почти целият- мой.
бих ти разказала всичко за него
бих седяла до тебе, бих цедила
кутия след кутия цигари
но перспективата
да си раздаваме бакшиши,
както тази ненормална зима,
няма да ни направи цветни
а
сякаш съм красива
във своя си каприз,
че ми подари жарта на
заспалия си пуловер,
напомпан с нощите
и със всякакви
други сладости?
сякаш знаеш че
за мен целувките
са част от тялото
птиците са музикален инструмент
за да се хванеш за главното
трябва да пуснеш детайлите...
а единственото ти утешение
е да не те губя,
забравям
в задушните
кафета
изхвърлям
в препълнените
с боклуци
контейнери
да не те оставям
съвсем умишлено
по местата
от където минавам
за да не се загубя
когато се връщам...

Децата които рисуват

Посветено на децата, които рисуват къщи в облаците.

* * *

"Кой би предположил, че тук няма земя? И на къде летя?" Облаците нямаха нито начало, нито край, докато не се появи трицветна дъга. Попързалях се по нея, но после пак продължих да летя. Топлото Слънце, мъничко и много горещо, ме прободе с един от лъчите си. И аз се разсипах на мънички капчици. Изсипах се върху никому непринадлежащите разтворени чадъри. Докато падах надолу, изгарях всичко, що се изпречи на пътя ми: чадърчетата, дъгата, мъничките къщи без врати.

- Деца, рисувайте своите картини правилно и правдиво, - говореше назидателно учителката, - не забравяйте простичките неща, иначе всичко ще отиде на вятъра, защото...

...Каквото рисуваме, това и създаваме, - припомних си аз, раплискавйки се по листа хартия, още преди злата Мълния да изгори и последната в мен останала черна капка...

* * *
П.П.1. На възрастните, които рисуват правилно - Защо от това не ви става по- леко!?

П.П.2. На възрастните, които не могат да рисуват - Не се и опитвайте!
Тези неудачни опити да нарисувате три черевени балона са просто смешни.

"Каня всички

да полетят с мен

към звездите "

Игор Сорин

10.11.1969 - 04.09.1998

сомбреро

иго
игра
играч
играчка
играя
игривост
игрище


Аз съм изгнаник в собвствено изгнание,
да изкупя искам своето изглупяване,
да изгриза собствената си издръжка
да изгълтам своето издърпване,
да издебна старото издание-
издатина на новото спасение,
да се издигна в твоето падение.

а ИЗБОРът е

да избирам
да избича
да избия
да изблея
да изблещя
да избликна
да избутам,
да иззема,
да изкажа.

Изкипявам, изкоренявам, изкупявам.
Изисквам изисканост от изкована изключителност,
издялвам изкосо изкушение,
избождам избора на измацания излишък-
излишен, излизан излаз...
*а да излежа искам собствената си изложба,
за да излокам своя изложител,
да измажа измамата с измерител,
да излъскам измацаната измет,
да излюпя изкуството с изменчивост,
да измисля как да се измириша,
да измия измърмореното изобилие,
да изнасиля ново измяукане

изотдолу
изотзад
изотпред
изотсам

за да изпадна в изпарение
да изпека изработка от израстък
да изрежа изрисуваното изкупление
да изменя на своята изменчимост
да иззема изменяемостта си измерима,
да израстна, да изрина, да изритам
да изровя изрод и да го изскоча,
да изкрибуцам в новото изследване,
да изслужа в изсмукано изстиване,
да изсуча, изсуша, изтощя, източа,
да изстудя изстрела изтананикан,
да изтръгна изтупаното иконоборство,
да изхвърча от своето изцеляване

да изчерпя искам собственото си изящество.

Из дневниците на Антон ІІІ

Поезията,

като любовта те даряват с изискана, с аристократична самота.

Можеш да плачеш от радост или печал,

можеш да се уповаваш, да се надяваш, да се преодоляваш...

В любовта,

като в поезията, ти си скитник с онази непостижимост,

която те кара да мислиш че само ти

така разбираш, така виждаш и никой друг на този свят.

Това е онази самота, която се нарича `риск` и `усилие`.

Онова състояние, в което сам себе си изиграваш.
И толкова е трудно да споделиш, да предадеш, да се изкажеш ,

колкото е трудно да изнесеш любовта високо над главата си,

и да се осветиш.

dare

На обложката на моята
неиздадена мъка
може би даже
и низка. може би
малко странна,
плачат зелено-
гласни гладиоли и
себични орхидеи
които на точки
пред очите се свиват
на тънка
александровска китка

болезнено
било е да
паднеш нощем от кревата-
болят ме косите
и лимфните възли и миглите
и аз те обичам
сърцето ми
го-во-ри любилюбилюби
и аз слушамслушамслушам
сърцето си глупаво

да

там
зад ъгъла
има сянка няма
лежаща под дъба
и нито брадва
нито ботуш
нито цяла целеничка армия
би могла да я събуди


сега
мислите ми лежат
все едно са мъртви
а децата играят на криеница
върху съседната маса;
те така приличат на хартиени самолети
че ми се струва че скоро ще полетят


няма концепция
когато говорим за звездите
Разбъркваме ги в чая
защото няма захар
А те са най- солените
като крокодилските сълзи
Моретата са солени. Защото в тях
живеят наши подобия



Никога до сега не съм имала чанта
Писателите имат
Те носят в тях спомените си

Аз искам ли нещо да си спомням

Та,
ако имах чанта
бих сложила в нея
музиканта
и твоят гръбначен стълб

защото (това е тайна) нощем никога не изключвах луната
обичах да гледам твоят гръб

Ако можеше да чуеш
ниско под пулса тази музика
но ти спа

А въобще
за какво му е на човек чанта


На човека му трябва
нежност
и...

Музика

Помня някога че се наложи
да спя навън
без чанта

и нормално се чувствах
не като сега

Днес вали джаз
и аз няма да изляза навън
Ще разхвърля всички играчки
и ще си играя на криеница с тях

Авлетина

познаваш ли Авлетина
тази която
я носят
по босоногите пътеки
и московските електрички
разбрулени леко
от теб
и от клоните на топлото слънце

сещам се за нея
и съм готова да разкажа
за Авлетина
и за това как не дават
да си бъркаш в носа
да се напиваш
и да ходиш със скъсани чорапи

а още по- лошо е
да си смучиш косата
да си я въртиш на пръста
или да псуваш...

съседката се караше...
- не пуши на стълбите
със своите гамени
-свинщини-

а и въобще нямаше свинщини
и никога не е имало гамени
понякога нямаше цигари
и пари за цигари
затова пък имаше вода
от чешмата

не. не винаги.
винаги имаше дъжд

не. не винаги.
винаги животът танцуваше джаз
на трамвайните релси
Цой се въртеше на компакт- диска
ние се въртяхме на компакт- града

но аз така и не разказах за Авлетина
как по самотния ескалатор
се спускаха краката й
и топящият се сняг по ботушите
и лицето...
устните искащи...
и краката искащи...
по улици, по пресечки и тротоари
вървяли-бързали,
бързали-вървяли
А аз седях под небосвода
не разбирах, от чия пътека
израстнахме ...
Уви, Авлетина ние не сме във Париж
и разлистихме се по тротоара,
изтъркахме се до болка,
като настолните книги
препрочитани,
пре-сричани
предричани
под дългокраките лампи
.......................................................
Познаваш ли Авлетина
как обичала
да живее в тъмните прозорци
на метрото, които
прелиствали станциите,
бягали по миглите
и се взривялавали във вените.

Веднъж Авлетина ми каза:
Не забравяй да потънеш в тунела
правейки най- неумелата си крачка
през полузатворените врати на
най- дългоочаквания вагон...
Стискай си здраво билета
да не останеш някъде отвън
а в тъмните прозорци
на метрото да добавиш малко студ,
който чувстваш.
И когато
се добереш до дома,
за да се разпилееш в кревата,
наречи светът в тъмните прозорци
на метрото
своята разходка...

...и спомних си за Авлетина...

Из дневниците на Антон

Аве, Мария
- Извинете, казахте ли нещо?
- Не, не.Причува ви се, сигурно е от вятъра.
-Тогава ми разкажете, къде е пътят, по който дойдохте до тук?
- Не знам... Не знаех, пък и забравих.И беше тъмно, само помня – гореше звезда.
Простете, Мария, запалих цигара.
- Пушете, пушете, така е било и така ще бъде винаги.
Това сигурно е столетие някакво. А много ли дни със себе си взехте?
- Не знам, Мария, аз не броя годините.
- Те просто минават покрай вас?
- Да, просто минават.
Аве, Мария
- Казахте ли нещо?
- Не, не.Причува ви се, сигурно е от снега.
- А къде отива и защо?
-Просто така. Той е надежда за топла постеля, надежда за свеж мириз на трева.
- А какво е това трева?
- Аз не съм в състояние всичко да обясня.
Дойдох, но вече ми е време да си ходя
-Вие сам няма да се справите, мой мъничък Антон.
Не познавате града, може би да спите тук?
-Благодаря, няма нужда. Аз знам как пада снегът.
Аве, Мария
- Казахте ли нещо?
-Не, не. Причува ви се, сигурно е от вълните.
- Красиви ли са?
- Моретата. Красиви са.
-Разкажете ми нещо хубаво.
- Много сте далече.
Отдавна не сте ме викали и не ще ме повикате.
-Погледнете, Антон, ето пак слепия огън в далечния хоризонт си изгуби разсъдъка.
И се притиска плътно в земята.
- В цялата голяма земя няма място за нас. Ние сме тихо луди, Мария.
- Какво вижда и прави един луд?
- Виждам парата от дишането. Слива се с светлината от лампите. Лети с вятъра. Нощ, Зима. Три трамвая, изяждат града, в подземния кръг лети празен вагон. Лед. Камък.Не се събуждайте тук, Мария. Тук е студено в тези прокъсани квартали, в които предъвквам тревички, спазвам добрия тон, гледам на това как в залите и мазетата се смее с клавишите глупавият саксофонист, джазът блести в нощните барове и разпознавам сред парите всички нас, Мария, и даже тези , които излязоха навън.
Задържах ви, простете. Трябва тръгвам.
- Вие не знаете обратния път, останете или може би ще пожелаете да ви изпратя?
- Не, няма нужда, благодаря. Аз още помня как пада снегът.
Аве, Мария.

Луминисцентните ти зеници

Какво значи
аз си и ти съм
когато
се движим
хаотично
в собствените си клетки,
а
смущенията
се превръщат във съмнения
когато не знам
отговора на въпроса
колко близо е достатъчно
и достатъчно ли е да сме близо?
Нашите мисли
са се вкисли
може би
защото
с тях
всяка вечер умираме
а
на сутринта не се възкресяваме,
само се молим
със сключени стъпала
но и те зараснали са накриво
като всичко що виси от нас.
Научихме се с тебе само
да се
разливаме в есения прах,
да
изстиваме
в локвички заскрежена мътна вода
задавайки си въпроса
защо
трябва с лейка да наливаме
в себе си сироп,
с надежда
че ферментирайки
той ще промени нещо.
Ето, виждаш ли до къде стигнахме
мухлясахме в собствените си молекули
разложихме се и сега трескаво
търсим шпакла
за да се изтръгнем
един от друг,
да се рендосаме
до кръв, до болка
Но нещо не се получава...
Прекалено дълго бяхме едно
и не спазвахме дистанция,
а аз
още не знам отговора
на Въпроса и все забравям
да те питам дали сме близо,
когато в нощите се вторачвам
в твоите очи и броя звездите ти,
забравям,
защото се заслепявам
от луминисцентните зеници,
които сключват триъгълници
по между си...

И все забравям
да ти кажа
че те обичам...

Омекотени стихове, все за него...

нямаше те
в
опустелите стълбища
със тракащите стъпала,
тананикащи очакване
по
опустелите люлки,
на които се люлееше
като безумна- Ева...
Няма те
под
разголените дървета
по
люспите на мокрите им листа
в техните разтегливи ребра
и
не вървиш към мен
като живот
като сън
като лекар пред открита рана
само болката върви отново,
удряйки ме със желязо,
сбивайки ритъма
на моето очакване,
наблюдоващото те
през ключалката сляпа,
галейки вратата
но
ти не вървиш...
луташ се
по улици и булеварди-
обширни като
масирани инфаркти
отминаваш
входовете на нашите домове
детските площадки,
където се люлеят нашите деца,
незаченати още под дъбовете...
отминаваш нашите места,
чиито координати
са закодирани
във отпечатъците,
които оставям
върху онази врата
през ключалката на която
те наблюдавам
а
болката все още
ме удря през ръцете
за да не я докосвам
повече
и
да не гледам
как
ти не
вървиш
към мен...






онази
разглобената
от
последния танц
на
кубчета по- прозрачни
и от лед,
прехапваща поредните си устни-
отново
до основи
прегризани
съм аз
.................................................
и съм.........................................
.................................................
отново невидима
отново евтина
неподвижно пречупена
съблазнена претеглена
и
разтеглено
просната трилистно
в
пространството...
...............................................
и си мисля................................
...............................................
че
някога
може би
ще успея
да се
разпилея
в
пет
посоки
а
най-вярната
ще
е
най-далечната
от теб...
.................................................
и там.........................................
.................................................
на онова място
барабаните няма повече
с ударите си
да карат парченцата ми
да потрепват
под ритъма
.................................................
и тогава.....................................
.................................................
ще успея
отново
да се наглобя...
................................................
но ти........................................
................................................
ме
приучи
да търпя
................................................
да обичам.................................
.................................................
и все ме караш да си повтарям,
че никой не може да ми причини
това, което сама на себе си мога
да причиня

ох, преставам да мисля-
не ми се отдава

ще си остана онази,
която вечно си сменя
изгризаните устни










приветствията се свличат от устните
като развързани обувки
мислите скачат по локвите
и търсят нещо във косите
прекрасно е
раят е когато ме докосваш
и когато ме рушиш за да се намериш
Обличаш се тихо
тогава и самотата и радостта заедно възникват
както възниквайки резервния път изчезва
но парашута се ратвори наполовина
защото другата половина
я пуснаха на щори и на шорти

жалко
отрязах си крака и доскачах до познатата ми спирка
разгледах разписанието на хартиените самолети
водещи до играта на руска рулетка
Тук, градът ми напомня на морско дъно
цялото потънало във водорарасли и корали
хората с учудените си очи ми приличат на Маи
сгънали под себе си краката
виждам ги, но не бягам

опитвам се още един ден да мина без поезия

жалко
че от този град всичките птици излетяха-
чувствам се като единствено останалата крилата




ние се подчиняваме на движението
слънцето се разби в прозореца
като досадна муха
аз стоя аз мълча
и го гледам с поглед на застаряваща курва...
усмивката му се стича по мен
като куче ближещо раните си
и точно така искам да ме целува
за да езикът му да очука всички думи
особено когато те са ми до болка нужни

моят възлюбен
небето в гълъбите
в свърхестествените му очи
това се нарича романтизъм
появило се във мрака парченце светлина
фотография в детството
поредния порно- кадър
или всичко оново което ме кара
да се чудя дали знае
че музата е по- лоша от маниак
когато умираш в трите думи
i love you
като в онзи анекдот
за тунела и светлината-
ти тичаш към нея
а се оказва че това е насрещен влак;
или всичко онова което съм
питайки се дали предметите сънуват
и ако някой ден се окаже че е така
искам да знам какво виждат косите му
какъв цвят са очите му
когато спи

когато аз съм толкова ожулена
че да преброя тези реда








Точката винаги я слагат произволно.

Цял живот ли смяташ
да лепиш от снега покой.
да се топлиш
в телефонните кабинки,
да вдишваш мирисът
на лепило и афиши.
Да се смееш насред нажежения асфалт
и слънцето във формат А4
да съблича безсрамно лицето ти,
а думите... думите винаги прогизнали
в гланц за устни...

Не би ли искал да живеем
в черно- бял театър,
да гледаме филми
за трамваите и хората,
за зверовете и улиците. Да забравим
светлината и времето. Да забравим
всички срещи и посвещения.
Да направят наша
и първата пролетна капка,
да ни приседне в гърлото така
че да не може никога да се изкашля,
небето в нас като най- тънката игла
да ни отврати от съдбата на думите
докато те още се въртят около нас.
Не би ли искал в съавторсво
да пишем стихове с телата си
вместо думи- целувки
вместо точки- езици
вместо обзаци- оргазми
отделяйки се от нас, смъквайки се
да падат, да се разбиват,
да се разбиват, да падат...не искаш ли?

Обичам те повече от думите
а без тях съм като стъпила
върху най- твърдата земя
и не падам на горе...
Обичам те и очите ми никога не спят
желанието ми пълзи като вирус
от преносителя към носещият
от обречения към обричащият
непорочна консистенция с дъх на ласка
а ти си създаден за да убиваш.
Във себе си имаш толкова тайни коридори
че от както съм влязла ме няма
А бях навсякъде.
И от всякъде искам да избягам
заедно с пътя между началото и края.

Тук ли нещо се смалява
аз ли търсих или то само си падна
аз ли ритъма намерих на твоето присъствие
моят слюнопейзаж ли рухна
но ще си отместя погледа като роял
и безнадежно ще падам след
спомняйки си мътното потно време отлетяло
закачено на куки, ласки, миди
обелено мълчание, обелено именно тук
където работихме с устите си като риби
търсещи отчет един от друг...
и ще бъде толкова просто, толкова разбрано
аз ли ще разбирам
те ли ще разбират
че съм по- безнадежна
от съществото вярващо в детството
Няма значение за сега...
и така е сложно да ти пиша
не само защото не мога да виждам
(тази пролет е любовна...
...всеки ден бяга от мен като мишка
а и нощта гръб ми обърна...)
Господи, така е сложно да пиша
по дяволите всичко, прости ми, не мога да дишам
Но всичко е толкова просто, не е нужна да говоря
не е нужно повече нищо да записвам
всички поеми са ми в очите
и само в тях може да се види
как те се променят- от и до...
Това е то - едно мигновение
но именно в тези мигновения
в мислите има единство
и поемата започва да говори.
И поемата започва да говори
с езика на пожарите
същите онези чрез които
като фашисти сме изгаряли миглите си
...................................................................
Това е изчерпах се
казах всичко което някога открих
зад млечния път и с такава наслада
някога млясках
сега ми остава
покорно със ноктите си да драскам
и въздуха и вятъра
да гледам
как в кафето ми изстива пролетта
покрита със сняг
В някой стих да те открия,
в някой сух цитат...

Това е изчерпах се, само ми обещай
че ще заключиш
последният ми стих в жабката
на асфалта, в капсула...
да не го помня
а ако някога получа вдъхновение
ще се считам за победител
защото това ще означава
че ме прегазил трамвай!



и накрая

просто да бъда, е като
да се отразя в огледалото,
и да прочета надписът върху челото
да изляза на улицата и да полетя
гледайки града от горе. да си купя
любимата плоча. от любимия си
зелен чай да отпия. да си полея
кактуса и лилавата роза, да тръгна към Прага
да обичам под дъжда, заедно със плача и смеха
да се събера на кълбо, да подаря на някого света


=%:=:"="=:%=$#$%#$%#&%:"%=""+"%?"=%#$$^#^^%$^%#$@#$W&%$*^%^$

Честит рожден ден, сърце!

Аз спях.
Ти се приближи към мен на пръсти,
тихичко разпори слънчевия сплит,
внимателно раздели ребрата,
вълнувайки се.

Взе сърцето,
разтреперен от превъзбуденото си дишане
и
прошепна
"добро утро, рожденице!"...

"какво по дяволите!",
казах, преобръщайки се по корем.

От неочакваността ти подскочи, спъна се в крачето на кревата и изпусна сърцето което се шльопна на пода, задявайки нотата ре.

Защо ми разби сърцето?

Stars In Your Eyes

За възможността да настигна
тайната на неговите очи
леещи чиста светлина,
ще се откажа от всичките знания

даже ако се наложи да изтрия от паметта си
способнастта си...
... да пиша...

Тук имаше фото
но мишките го изядоха

Фиктивен ден

размишлявах,
разбърквайки поредното си кафе,
с карамел и с канела
и те чакам да дойдеш;
с една дума
един
обикновен
фиктивен
следобеден
ден...

Отсреща, един палячо привърши аператива. Наблюдавам го, защото виждам, а той галантно се изкашля и се разтвори в преддверието на твоето появяване, превръщайки се в ушна мида.
В търсене на детството си, допрях мидата до ухото. Открих само паметник на нашето минало и една бележка, упорито и устремено лепяща се върху гранита. "Пролетта вярва в тебе" гласеше се в нея.
Ти се появи с протегната уста и мръсна вратовръзка. Наду се като клаксон на една думичка, започваща с К"кола", с която (с думичката) по- късно офейка, пременен в нова маслена кожа, опъната до горе.
Искрено се разсмях, защото е смешно.
Защото така или иначе ще се върнеш.
Защото цената на любовта пада.
Защото на другата маса Лилавият мук и Зеленият мук играеха на карти. Единият казваше държава, а другият- столицата. Лилавият мук надежно губеше, защото неопределеността не му позволяваше да мести царя.А Зеленият постоянно се допитваше много ли е нужно, за да станеш лилав, на което му се отговаряше с неопределено поклащане на главата. Разбрах, че не трябва да се месиш в неопределените неща, защото те и за това са неопределени, за да си нямат определения, и пак се разсмях. Този път, защото ушната мида се престори на море и се разля върху теракотения шал на окружаващото безумие.

Реших да напиша
върху бежката
на която
пишеше
че
пролетта вярва в мен,
-"да не забравя,
да изхвърля
този фиктивен
следобеден
ден!"

Разбърках кафето си
заедно със него
и карамела с канела,
и продължих да си мисля...

Половината ми седмица премина в трескаво търсене на алтелнативи.
И в писане!
Истината е че съм изпаднала в нещо като екзистенциална криза.
Цял ден се наливам с кола, абсолютно пренебрегвайки факта, в нея слагат фосфорна и лимонена киселина, които оставят само впечатление за утоляване на жаждата и създават изкуствено пристрастяване.
Тъпча се с шоколадови фъстъци.
Опитвам се да развия клептомански способности, но тренинг особен нямам, а само с огромно желание, уви, много малко неща се постигат. Искам да открадна нещо, което винаги да ми намоня за срама, който съм изпитала по време на грабежа. Например часовник.
Въобще искам нещо, което да ми напомня за самата мен и може би най- вече за чувствата ми.

*** ^%%$#$#$#$#^%&^^&^%%$$#@#@!#$@##%$$%^%%$^

Ето вече, напълно завършено:)

облечена в розови шорти
и тениска, рекламираща ада,
стоя под чадъра си,
който е смачкан
като пласмасова чашка,
попаднала случайно между
долната твоя и горната моя
устна,

и чакам да ферментират
двата изстрела,
начервили устата
а ако животът е школа за изящните манери,
ще е жалко че репутацията ми се подмокри,
щото май припомних си вкусът
на онзи с пистолета
танцуващ по стъклата

искаш някой друг да те моделира,
разплетена до средата окова,
не защото
истинските неща се връщали на мода,
а защото някои хора измервали живота
със пустините през които слушали са,
музиката на шестнайсет куки,
за палача и една за мен, време.

А понякога събличам се цветно
на малки въздишки,
но понякога скърцам удавено
в суетата на бръмчащите приливи
със своите 45 вълни като размер.

Асансьорът

..::За да не нарушим естетиката и да завършим рисунката,
трябва да влезем. Ето я и кабинката на асансьора.
Той първи, тя втора ;
влиза и вътрешното издевателство, че сам себе си затваряш,
сам себе си изо-ли-ра-ш и тракаш в такт с пръсти върху копчетата,
но само че върху чии- асансьорините или нейните?.
Асансьорът е като купичка с безумие и със похлупак
опаковайки се в него сигнализираш, че трябва да се съблечеш
с грация в източен стил и да не мислиш за постоянното чувство
че някой там отвън
дишайки тежко, наблюдава през ключалката
двойката чудати влечуги::..

М-м-м,
спомни ли си? аз съм тази която не носи рокли с копчета,
тази при вида на която гърдите ти настръхват
и всеки твой косъм ме познава и знае как се казвам.
Но в асансьора правилата са различи, когато сме затворени
натискаш копчетата и избираш географията,
спомняйки си две имена с които ни псуваш в устните,
и докато стигнем краят на този етаж, чрез мен си
довел този който гледа до лудост.
И всичко това, защото сме болни с телата си.
Между пръстите ти съм клонирана,
а когато се затваряш в клепачите ми
като цигарения пушек, който не искам да освободя,
ме е страх че прекалено силно съм се хванала.
за твоите очи, мачкайки ги здраво за да не крещя,
Страх ме е да не те нараня
и бих приключила с прекъсване,
но се опитвам да ти позволя да разбереш
че когато стържеш лицето ми с миглите си,
ме заключваш нямо в порите им.
М-м-м,
и това е всичко което си помислих
че непременно трябва да направим...
в кабинката асансьора...
Но ти споменах само че
нищо не ухае така на сладолед със стафиди
както твоите ръце, пъхнати в джобовете.

дарлингІпонеже

дарлинг
колата пада от скалата
и аз падам
понеже аз съм в нея
понеже небето се преобръща червата
понеже милите могат само да се измерят
в сантиметри от моят сън до твоя

широчината на гръма е по-широк
от колкото на скърцащия мотор
особено когато
бурята е по- равна от която и да е
осанка на балерина
и скорошният секс на зайците не може да се сравнява
с мускулните й съкращения
понеже низкото небе на полета
завижда на небето
на колата
и на мен


кадърът на мозайката се вкопчи в миглите ми
да се ядосвам нямам сили
а да не се ядосвам не мога
понеже
колата пода от скалата
и аз падам
понеже от летящото небе
не мога да си отвърна очите
понеже вятърът раздробява
смалената мисъл
за доброволната замяна-
нека да умирам от нервен срив
но
дарлинг аз без теб не мога.


в отговор
мила,
моят живот с тебе е от всякъде същинска романтика

How long can you hold your breath while you hold mine

до сянката остана съвсем малко -
да се протегна само и изпъна
но
не достигам ли не стигам, а е жалко...
че така се задушавам с праха
с моята алергия
само че със прахта се раздавам наполвина
и заради никотина

Но аз съм послушна.
Много послушна, стига ми само
една порция слънце в погледа твой боцкав
и ще поделя наполовина с тебе руската си водка
И ще се отъркам о бузата ти мека
равнодушно скимтя
Малко ми трябва-
изкусно сплетена мрежа от прежда
около очите
и две тръпчинки
за да си направя пъшкул от косите ти
и лично мое място в него за да се скрия
и ако ми се отдаде възможност
ще стана на гласа ти най- огнената нотка
А после с маниаклна педантичност
ще се пробождам с тъп предмет
в корема...

Странна станах - не чупя чаши,
не пия от гърлото на чуждите бутилки
боря се с независимостта си
и ако се изясни
че ще приставам - моля ви, не се плашете...

The Great Escape

колко дълго можеш
да си задържиш дъха
докато ме гледаш
как пробудила се отново
с крила но завързала ги,
използвайки
тебе за тежест,
скачам от най- високата скала...
облаците пълзят по нашите лица,
те изпращат ни се на вълни
защо всяка да не ни отнася
парче по парче...

това аз ли съм, кажи?
или
само бях сънувала че съм с крила
когато използвах катинар който няма ключ
и оковах с него нашите ръце
само за да се почудя,
колко дълго можеш
да си задържиш страха,
разсичайки времето
на две

или
просто ей така
скроих плана си за бягство

...To Myself I Turned ... (за пороците)

Аз те обичах вчера
мила, добра и моя
но
в очкване на чудо
дочаках себе си


Утре сутринта при мен ще дойдат моите мисли, облечени в анцузи.
Първата ще каже направо : "What the fuck?". Втора гузно ще почервенее и ще удари първата, при което първата ще си отвори устата, но внезапно ще се наведе, прегръщайки корема си. Третата ще каже следното: " Биляна, вие сте кучка! При нас дойде сигнал от съответните органи..." и ще потъне в укоряващите си разсъждения (много й се отдава) между това, което ми е позволено и това което, уви, вече беше свършило..."...трябва да предприемем мерки!" Тук аз неуважително ще си помисля “Дали ако убия мислите си, много ще дрънчат. Нали си избрах да са кристално ясни”. Но втората ще ме чу и ще ме запита дали ги разпознавам и по какво разбирам мислите си дали са порочни, сочни, първични, елементарни, приятни или укоряващи, като тези три, които са ми са нахвърлили. Аз ще й отговоря- елементарно е, погледни се в огледалото и там на челото ти пише “Мисъл, 1бр., описание- глупава”.
Те ще се шльопнат по надписа и ще се спогледат безнадежно...
Като цяло, разговорът ни няма да бъде от приятните.
Но какво толкова, това ще стане утре,
днес се отдавам на пороците си!

-Ние те обичахме вчера
мила, добра и наша.
-А какво имате днес към мен?
-Нищо.

-Прекрасно - следващите.