всичко това е много трогателно

всичко това е много трогателно
и само чуждото в домино на тревата играе
с пила подравнявайки дъгата
пешката, неуспяла
да се оформи в шахмат
но дали да запаля пороя с душевения си крик
и да барабаня по изковалия се дим
наливайки в разбита чинийка
просрочен керосин
пък кибритената клечка
сама да се превърне в изба
в която да искаш да се застреляш

гумите на мотора - поротокали, лимони
празни химери в опита си към жълтото...
а животът си свършва по два пъти - в люлката и в гроба
нека тогава се сгреем в детайли

но по- късно ще се случи юни и ние ще се преоблечем
на тебе ще ти отива тази вратовръзка
на теб те отиват тези очи
отиват за да паднат
и за да паднат се принуждават да тичат

а някога
псувах гола до самите си леви чорапи
слагах точки със запетайки за да продължа
а някой все ме хващаше и слагаше в скоби
където впрочем ми беше уютно
но някакви си идиоти измислиха други такива
и нарекоха се те минути
поклатушкаха се малко и трогателно отлетяха....

ще я познаеш

Тя обича аритметиката на нежните числа
да сключва еволюираща прегръдка.
Тя обича сладко от ласки с дъх на дъга,
с вкус на малка нежност сладка.
Обича есента бавно- бавно да се влачи
от златна клетка чак до пролетта,
да рисува обича апликации
в отражението на горите в река.
Тя цъфти от бяло до лилаво с розови искри
и мечтае да се гмурне в зелени небеса,
да полети с разперени листа кърваво- бели,
да живее, да живее с протегнати изумрудени ръце.
Тя няма сенчести мисли, не умее просто да мъждука,
а всъщност живее от неделя до неделя...
Тя може да преминава през мънички,
мънички като за великани вратички-
мънички тайни за това , което не знаеш,
за това което не казваш...
Тя е кристален блясък в юрганено мека пясъчна яма
и знае, че безкрайната забрава на тишината,
която шоколадово киселее и горчи, ще потъне
в тази яма, а тази яма пак е тя-
бездетен кладенец с много деца....

Из дневниците на Антон

Когато бях дете, астрологията ми се струваше най-интересната и непредсказуема играчка.
После, по време на следването ми, създадох апарат, предсказващ състоянията на планетите.Беше сложна машина, но тя съществуваше и можеше да предказва всички астрологически картини в близките сто години. Единствено, беше изключително трудно да се отчетат някои състояния, но ако се разпаднат на прости съставни става значително по- лесно и пак се отчитат...

Обичам да вървя по улиците на града и да гледам хората. Вървя и си играя игри.
Има такава, при която през нечетните дни търсиш различията в лицата на хората, а през четните - сходни черти. След седмица занимания ти се превръщаш в много добър психолог.

Особено интересно е да играеш на тази игра през зимата, когато хората са подпухнали от студа с червените си бузи и носове.

Особено интересно е да играеш тази игра през зимата в центъра на града, когато улиците са сиво-бели и по тях се лутат разноцветни човеци.

Но може да се играе и през лятото, когато се разхождаш в гората на такова място, където никога не е стъпвал човешки крак - и да играеш по памет.

След една година аз ще запиша в дневника си следното нещо: " Наистина ли всяка следващата година ще бъде още по-скучна и нелепа от предишната?" След три години аз ще запиша:" Лошо е, когато не работи правилно вътрешният навигатор. Аз проживях тези три години в див ритъм, около мен се образуваха и разрушаваха вселени, а аз не забелязах това. С широко отворени очи аз гледах небето, а най- важното се случваше под краката ми."

Но това ще стане после, сега аз ще отида да гледам небето. С широко отворени очи.

Върху покрива на най- високите блокове
ТЕ почиваха и си грееха ръцете
в един от най-прекрасните светове!
Чакаха ги вкъщи, но тук им харесва-
шкаф, маса, стол
а хората старателно търсят ли ги търсят.


Обикновено става така: лятото - топло и уютно, есента - дъждовно и романтично, зимата - загадъчно и красиво, пролетта - неочаквано и кално.

Също така става и по време на денонощието: сутринта - прохладно и леко, денят - рязко и енергично, вечерта - приятно и дружелюбно, нощта - спокойно и сладко.

Също така съществуват и разнообразни неизразими явления, но те и затова са неизразими, защото сами по себе си нищо не изразяват.

И така, пролетното утро - неочаквано, прохладно, кално и леко ... Тази сутрин е такава...

В локвите плуват мънички змии
радват се на всяка нова локва
Ах, вие, змии , аз съм съвсем настинал
и за това вие се отговорни

Но не чуват мъничките змии
а аз стоя настинал и сконфузен..
Прекрасно е да бъдеш един от мъничките змии!
Прекрасно е да плуваш в калните локви...

бих
събрала
валящите
навън клепачи

и убедена съм,
ще се получат
невероятни цветове

за някоя красива поема

студеноока

А градът продължава,
вдишвайки прозорците
и издишвайки фенерите,
да си играе
с трамваите, пътуващи на север
В тях е студено

Също и в стените, които потъваха,
сякаш се страхуваха да покажат
нещо излишно и хрупкаво

Да си навия будилника не можах
значи ще мечтая цяла зима.
пък след нова година
ще отида
в студеноока Швейцария

сто и деветнайсет

dance по ударите на неоновите линии
dance - барабана- докато не е късно
име? аз даже името не помня
хубаво. истински важното е че съм роза
С показалеца някак си не в такт, неловко
сякаш котка на горещ ламаринен покрив
или като това, дето не иска разшифровка

dance. думите на бьорк,
операторът е малко по-високо
и движи се рязко
- май, ти нищо не виждаш...
- мили мой, а какво да гледам?
...небето?

мюзикъл!!! да-да-да! без схема
изхода е точно до сърцето
умирането не боли нали Телма?
живота. живота. ето това е боли Луиз
водката в четвъртък се приготвя силна
тъкмо там е лесно, тъкмо там е просто...
на завоя какво ли бих съхранила?
тръпчинката... още е топла на допир.
dance. не е важно колко ще е дълго
(сто и деветнайсет крачки)
важното е че на финала
мене ще обесят...

ЧАО

Цветно обух си ръцете
завързах си на фльонга очите,
а те пак зяпнали те гледат
сякаш убити...
Облякох си косата- рижа,
събечена преди малко от тебе...
И така... назъбена като гребен
се опитах да оближа
последната следа оставена от тебе-
баркод за твоето съществуване,
за твоето мимолетно мъждукане във мене...
Наметнах се с кич от моменти
и реших, че е време вече да си ида...
"Чао, любовнико, беше ми приятно",
нахлупих си ръцете в джобове и си отидох

...препрочитам деня
редче по редче
скътала се някъде там
умишлено заритала
собсвения си часовник-
нека другите живеят
във пясъчните часове
но кой ще ги събуди кой-
без въртенето на циферблата
думите миглите гейшите
не знаейки кога
да застъпят новата смяна
пушат заедно на тавана
но затова пък
ако любовта намине
без смущение ще й напомнят,
че е адски много закъсняла...

хвърлена книга на тавана
героите чакат и мълчат
кой ще ги събуди кой?

обезръбен ъгъл

Все някога,
във всяка чужда стъпка, неутъпкана в пътека ще се наредя, ще преминавам тихо като кръпка, и уж ще заличавам старите следи. Тогава поолющена, подредена във всяка мисъл затихнала на ум, поизтъркан ъгъл, обезръбен станал, ще бъда малка дупка от куршум.

Все някога,
неувита в целувка ще се изрека, в някоя улица, застинала в безкрая ще се прелея смело, и уж невидима ще съм. Тогава прибрана, опакована красиво като отминал спомен в чужд албум, във някой куфар прашясал на тавана, ще каменея и ще остарявам и просто там ще си стоя

Случката на ул N

Днес,
на онази улица, на която живеете вие, падна ангел. Падна и не разбра- къде? Защо? - това беше нещо ново за него. Хората минаваха покрай него и викаха полиция, полицията минаваше покрай него и не виждаше нищо странно в седящия по средата на улицата ангел.

Макар светът да е лош и ужасен, никой не посмя удари ангела по главата или пък да се опита да му откъсне крилете, никой не се развика и не тропна с крак. А Ангелът си седеше и гледаше.

Небесата бълбукаха, земята загуби своята илюзия. Вятърът започна да мисли, луната да се закръгля. Хората не можеха да заспат и с кръгли като монети очи гледаха към онази посока, към онази улица, на която седеше ангелът. Така странно, така необикновенно. Той вярваше в хората и не знаеше, че те в него - не особено.

Вятърът и облаците си играеха на гоненица, а небето като огромен портокал се наливаше със слънце.

...Днес на онази улица, на която живеете вие, е страшно самотно, а от перата, търкалящи се по почернелия асфалт извираше нечовешка скука.

Денят е цветна снимка за мойто дете

вярваш ли
че всеки, който някога те е обичал
ще си събира монети и ще купи
частичка прашинка от твоите мигли
и с ъгълчетата на езика ще близне вяло
твоята обида?
вярваш ли
че когато съм нежна
пролетта
се старае да бъде по- умна-
влачи те за петите, хваща те със устни,
има те, когато се разлистваш
в пепелта на розите
и белите зюмбюли,
и белите зюмбюли
изтрити от листата до откровение
а
знаеш ли разликата
между да обичаш и да целуваш
като в запой и водката да ти стига до гърлото?
Една бутилката би издържала, но ние потъваме
а едва е началото - отмина само минута. Стой
не виждаш ли че
всичкото лято излезе,
не виждаш ли
морския бряг- той е мой, почти целият- мой.
бих ти разказала всичко за него
бих седяла до тебе, бих цедила
кутия след кутия цигари
но перспективата
да си раздаваме бакшиши,
както тази ненормална зима,
няма да ни направи цветни
а
сякаш съм красива
във своя си каприз,
че ми подари жарта на
заспалия си пуловер,
напомпан с нощите
и със всякакви
други сладости?
сякаш знаеш че
за мен целувките
са част от тялото
птиците са музикален инструмент
за да се хванеш за главното
трябва да пуснеш детайлите...
а единственото ти утешение
е да не те губя,
забравям
в задушните
кафета
изхвърлям
в препълнените
с боклуци
контейнери
да не те оставям
съвсем умишлено
по местата
от където минавам
за да не се загубя
когато се връщам...

Децата които рисуват

Посветено на децата, които рисуват къщи в облаците.

* * *

"Кой би предположил, че тук няма земя? И на къде летя?" Облаците нямаха нито начало, нито край, докато не се появи трицветна дъга. Попързалях се по нея, но после пак продължих да летя. Топлото Слънце, мъничко и много горещо, ме прободе с един от лъчите си. И аз се разсипах на мънички капчици. Изсипах се върху никому непринадлежащите разтворени чадъри. Докато падах надолу, изгарях всичко, що се изпречи на пътя ми: чадърчетата, дъгата, мъничките къщи без врати.

- Деца, рисувайте своите картини правилно и правдиво, - говореше назидателно учителката, - не забравяйте простичките неща, иначе всичко ще отиде на вятъра, защото...

...Каквото рисуваме, това и създаваме, - припомних си аз, раплискавйки се по листа хартия, още преди злата Мълния да изгори и последната в мен останала черна капка...

* * *
П.П.1. На възрастните, които рисуват правилно - Защо от това не ви става по- леко!?

П.П.2. На възрастните, които не могат да рисуват - Не се и опитвайте!
Тези неудачни опити да нарисувате три черевени балона са просто смешни.

"Каня всички

да полетят с мен

към звездите "

Игор Сорин

10.11.1969 - 04.09.1998

сомбреро

иго
игра
играч
играчка
играя
игривост
игрище


Аз съм изгнаник в собвствено изгнание,
да изкупя искам своето изглупяване,
да изгриза собствената си издръжка
да изгълтам своето издърпване,
да издебна старото издание-
издатина на новото спасение,
да се издигна в твоето падение.

а ИЗБОРът е

да избирам
да избича
да избия
да изблея
да изблещя
да избликна
да избутам,
да иззема,
да изкажа.

Изкипявам, изкоренявам, изкупявам.
Изисквам изисканост от изкована изключителност,
издялвам изкосо изкушение,
избождам избора на измацания излишък-
излишен, излизан излаз...
*а да излежа искам собствената си изложба,
за да излокам своя изложител,
да измажа измамата с измерител,
да излъскам измацаната измет,
да излюпя изкуството с изменчивост,
да измисля как да се измириша,
да измия измърмореното изобилие,
да изнасиля ново измяукане

изотдолу
изотзад
изотпред
изотсам

за да изпадна в изпарение
да изпека изработка от израстък
да изрежа изрисуваното изкупление
да изменя на своята изменчимост
да иззема изменяемостта си измерима,
да израстна, да изрина, да изритам
да изровя изрод и да го изскоча,
да изкрибуцам в новото изследване,
да изслужа в изсмукано изстиване,
да изсуча, изсуша, изтощя, източа,
да изстудя изстрела изтананикан,
да изтръгна изтупаното иконоборство,
да изхвърча от своето изцеляване

да изчерпя искам собственото си изящество.

Из дневниците на Антон ІІІ

Поезията,

като любовта те даряват с изискана, с аристократична самота.

Можеш да плачеш от радост или печал,

можеш да се уповаваш, да се надяваш, да се преодоляваш...

В любовта,

като в поезията, ти си скитник с онази непостижимост,

която те кара да мислиш че само ти

така разбираш, така виждаш и никой друг на този свят.

Това е онази самота, която се нарича `риск` и `усилие`.

Онова състояние, в което сам себе си изиграваш.
И толкова е трудно да споделиш, да предадеш, да се изкажеш ,

колкото е трудно да изнесеш любовта високо над главата си,

и да се осветиш.

dare

На обложката на моята
неиздадена мъка
може би даже
и низка. може би
малко странна,
плачат зелено-
гласни гладиоли и
себични орхидеи
които на точки
пред очите се свиват
на тънка
александровска китка

болезнено
било е да
паднеш нощем от кревата-
болят ме косите
и лимфните възли и миглите
и аз те обичам
сърцето ми
го-во-ри любилюбилюби
и аз слушамслушамслушам
сърцето си глупаво

да

там
зад ъгъла
има сянка няма
лежаща под дъба
и нито брадва
нито ботуш
нито цяла целеничка армия
би могла да я събуди


сега
мислите ми лежат
все едно са мъртви
а децата играят на криеница
върху съседната маса;
те така приличат на хартиени самолети
че ми се струва че скоро ще полетят


няма концепция
когато говорим за звездите
Разбъркваме ги в чая
защото няма захар
А те са най- солените
като крокодилските сълзи
Моретата са солени. Защото в тях
живеят наши подобия



Никога до сега не съм имала чанта
Писателите имат
Те носят в тях спомените си

Аз искам ли нещо да си спомням

Та,
ако имах чанта
бих сложила в нея
музиканта
и твоят гръбначен стълб

защото (това е тайна) нощем никога не изключвах луната
обичах да гледам твоят гръб

Ако можеше да чуеш
ниско под пулса тази музика
но ти спа

А въобще
за какво му е на човек чанта


На човека му трябва
нежност
и...

Музика

Помня някога че се наложи
да спя навън
без чанта

и нормално се чувствах
не като сега

Днес вали джаз
и аз няма да изляза навън
Ще разхвърля всички играчки
и ще си играя на криеница с тях

Авлетина

познаваш ли Авлетина
тази която
я носят
по босоногите пътеки
и московските електрички
разбрулени леко
от теб
и от клоните на топлото слънце

сещам се за нея
и съм готова да разкажа
за Авлетина
и за това как не дават
да си бъркаш в носа
да се напиваш
и да ходиш със скъсани чорапи

а още по- лошо е
да си смучиш косата
да си я въртиш на пръста
или да псуваш...

съседката се караше...
- не пуши на стълбите
със своите гамени
-свинщини-

а и въобще нямаше свинщини
и никога не е имало гамени
понякога нямаше цигари
и пари за цигари
затова пък имаше вода
от чешмата

не. не винаги.
винаги имаше дъжд

не. не винаги.
винаги животът танцуваше джаз
на трамвайните релси
Цой се въртеше на компакт- диска
ние се въртяхме на компакт- града

но аз така и не разказах за Авлетина
как по самотния ескалатор
се спускаха краката й
и топящият се сняг по ботушите
и лицето...
устните искащи...
и краката искащи...
по улици, по пресечки и тротоари
вървяли-бързали,
бързали-вървяли
А аз седях под небосвода
не разбирах, от чия пътека
израстнахме ...
Уви, Авлетина ние не сме във Париж
и разлистихме се по тротоара,
изтъркахме се до болка,
като настолните книги
препрочитани,
пре-сричани
предричани
под дългокраките лампи
.......................................................
Познаваш ли Авлетина
как обичала
да живее в тъмните прозорци
на метрото, които
прелиствали станциите,
бягали по миглите
и се взривялавали във вените.

Веднъж Авлетина ми каза:
Не забравяй да потънеш в тунела
правейки най- неумелата си крачка
през полузатворените врати на
най- дългоочаквания вагон...
Стискай си здраво билета
да не останеш някъде отвън
а в тъмните прозорци
на метрото да добавиш малко студ,
който чувстваш.
И когато
се добереш до дома,
за да се разпилееш в кревата,
наречи светът в тъмните прозорци
на метрото
своята разходка...

...и спомних си за Авлетина...

Из дневниците на Антон

Аве, Мария
- Извинете, казахте ли нещо?
- Не, не.Причува ви се, сигурно е от вятъра.
-Тогава ми разкажете, къде е пътят, по който дойдохте до тук?
- Не знам... Не знаех, пък и забравих.И беше тъмно, само помня – гореше звезда.
Простете, Мария, запалих цигара.
- Пушете, пушете, така е било и така ще бъде винаги.
Това сигурно е столетие някакво. А много ли дни със себе си взехте?
- Не знам, Мария, аз не броя годините.
- Те просто минават покрай вас?
- Да, просто минават.
Аве, Мария
- Казахте ли нещо?
- Не, не.Причува ви се, сигурно е от снега.
- А къде отива и защо?
-Просто така. Той е надежда за топла постеля, надежда за свеж мириз на трева.
- А какво е това трева?
- Аз не съм в състояние всичко да обясня.
Дойдох, но вече ми е време да си ходя
-Вие сам няма да се справите, мой мъничък Антон.
Не познавате града, може би да спите тук?
-Благодаря, няма нужда. Аз знам как пада снегът.
Аве, Мария
- Казахте ли нещо?
-Не, не. Причува ви се, сигурно е от вълните.
- Красиви ли са?
- Моретата. Красиви са.
-Разкажете ми нещо хубаво.
- Много сте далече.
Отдавна не сте ме викали и не ще ме повикате.
-Погледнете, Антон, ето пак слепия огън в далечния хоризонт си изгуби разсъдъка.
И се притиска плътно в земята.
- В цялата голяма земя няма място за нас. Ние сме тихо луди, Мария.
- Какво вижда и прави един луд?
- Виждам парата от дишането. Слива се с светлината от лампите. Лети с вятъра. Нощ, Зима. Три трамвая, изяждат града, в подземния кръг лети празен вагон. Лед. Камък.Не се събуждайте тук, Мария. Тук е студено в тези прокъсани квартали, в които предъвквам тревички, спазвам добрия тон, гледам на това как в залите и мазетата се смее с клавишите глупавият саксофонист, джазът блести в нощните барове и разпознавам сред парите всички нас, Мария, и даже тези , които излязоха навън.
Задържах ви, простете. Трябва тръгвам.
- Вие не знаете обратния път, останете или може би ще пожелаете да ви изпратя?
- Не, няма нужда, благодаря. Аз още помня как пада снегът.
Аве, Мария.

Луминисцентните ти зеници

Какво значи
аз си и ти съм
когато
се движим
хаотично
в собствените си клетки,
а
смущенията
се превръщат във съмнения
когато не знам
отговора на въпроса
колко близо е достатъчно
и достатъчно ли е да сме близо?
Нашите мисли
са се вкисли
може би
защото
с тях
всяка вечер умираме
а
на сутринта не се възкресяваме,
само се молим
със сключени стъпала
но и те зараснали са накриво
като всичко що виси от нас.
Научихме се с тебе само
да се
разливаме в есения прах,
да
изстиваме
в локвички заскрежена мътна вода
задавайки си въпроса
защо
трябва с лейка да наливаме
в себе си сироп,
с надежда
че ферментирайки
той ще промени нещо.
Ето, виждаш ли до къде стигнахме
мухлясахме в собствените си молекули
разложихме се и сега трескаво
търсим шпакла
за да се изтръгнем
един от друг,
да се рендосаме
до кръв, до болка
Но нещо не се получава...
Прекалено дълго бяхме едно
и не спазвахме дистанция,
а аз
още не знам отговора
на Въпроса и все забравям
да те питам дали сме близо,
когато в нощите се вторачвам
в твоите очи и броя звездите ти,
забравям,
защото се заслепявам
от луминисцентните зеници,
които сключват триъгълници
по между си...

И все забравям
да ти кажа
че те обичам...

Омекотени стихове, все за него...

нямаше те
в
опустелите стълбища
със тракащите стъпала,
тананикащи очакване
по
опустелите люлки,
на които се люлееше
като безумна- Ева...
Няма те
под
разголените дървета
по
люспите на мокрите им листа
в техните разтегливи ребра
и
не вървиш към мен
като живот
като сън
като лекар пред открита рана
само болката върви отново,
удряйки ме със желязо,
сбивайки ритъма
на моето очакване,
наблюдоващото те
през ключалката сляпа,
галейки вратата
но
ти не вървиш...
луташ се
по улици и булеварди-
обширни като
масирани инфаркти
отминаваш
входовете на нашите домове
детските площадки,
където се люлеят нашите деца,
незаченати още под дъбовете...
отминаваш нашите места,
чиито координати
са закодирани
във отпечатъците,
които оставям
върху онази врата
през ключалката на която
те наблюдавам
а
болката все още
ме удря през ръцете
за да не я докосвам
повече
и
да не гледам
как
ти не
вървиш
към мен...






онази
разглобената
от
последния танц
на
кубчета по- прозрачни
и от лед,
прехапваща поредните си устни-
отново
до основи
прегризани
съм аз
.................................................
и съм.........................................
.................................................
отново невидима
отново евтина
неподвижно пречупена
съблазнена претеглена
и
разтеглено
просната трилистно
в
пространството...
...............................................
и си мисля................................
...............................................
че
някога
може би
ще успея
да се
разпилея
в
пет
посоки
а
най-вярната
ще
е
най-далечната
от теб...
.................................................
и там.........................................
.................................................
на онова място
барабаните няма повече
с ударите си
да карат парченцата ми
да потрепват
под ритъма
.................................................
и тогава.....................................
.................................................
ще успея
отново
да се наглобя...
................................................
но ти........................................
................................................
ме
приучи
да търпя
................................................
да обичам.................................
.................................................
и все ме караш да си повтарям,
че никой не може да ми причини
това, което сама на себе си мога
да причиня

ох, преставам да мисля-
не ми се отдава

ще си остана онази,
която вечно си сменя
изгризаните устни










приветствията се свличат от устните
като развързани обувки
мислите скачат по локвите
и търсят нещо във косите
прекрасно е
раят е когато ме докосваш
и когато ме рушиш за да се намериш
Обличаш се тихо
тогава и самотата и радостта заедно възникват
както възниквайки резервния път изчезва
но парашута се ратвори наполовина
защото другата половина
я пуснаха на щори и на шорти

жалко
отрязах си крака и доскачах до познатата ми спирка
разгледах разписанието на хартиените самолети
водещи до играта на руска рулетка
Тук, градът ми напомня на морско дъно
цялото потънало във водорарасли и корали
хората с учудените си очи ми приличат на Маи
сгънали под себе си краката
виждам ги, но не бягам

опитвам се още един ден да мина без поезия

жалко
че от този град всичките птици излетяха-
чувствам се като единствено останалата крилата




ние се подчиняваме на движението
слънцето се разби в прозореца
като досадна муха
аз стоя аз мълча
и го гледам с поглед на застаряваща курва...
усмивката му се стича по мен
като куче ближещо раните си
и точно така искам да ме целува
за да езикът му да очука всички думи
особено когато те са ми до болка нужни

моят възлюбен
небето в гълъбите
в свърхестествените му очи
това се нарича романтизъм
появило се във мрака парченце светлина
фотография в детството
поредния порно- кадър
или всичко оново което ме кара
да се чудя дали знае
че музата е по- лоша от маниак
когато умираш в трите думи
i love you
като в онзи анекдот
за тунела и светлината-
ти тичаш към нея
а се оказва че това е насрещен влак;
или всичко онова което съм
питайки се дали предметите сънуват
и ако някой ден се окаже че е така
искам да знам какво виждат косите му
какъв цвят са очите му
когато спи

когато аз съм толкова ожулена
че да преброя тези реда








Точката винаги я слагат произволно.

Цял живот ли смяташ
да лепиш от снега покой.
да се топлиш
в телефонните кабинки,
да вдишваш мирисът
на лепило и афиши.
Да се смееш насред нажежения асфалт
и слънцето във формат А4
да съблича безсрамно лицето ти,
а думите... думите винаги прогизнали
в гланц за устни...

Не би ли искал да живеем
в черно- бял театър,
да гледаме филми
за трамваите и хората,
за зверовете и улиците. Да забравим
светлината и времето. Да забравим
всички срещи и посвещения.
Да направят наша
и първата пролетна капка,
да ни приседне в гърлото така
че да не може никога да се изкашля,
небето в нас като най- тънката игла
да ни отврати от съдбата на думите
докато те още се въртят около нас.
Не би ли искал в съавторсво
да пишем стихове с телата си
вместо думи- целувки
вместо точки- езици
вместо обзаци- оргазми
отделяйки се от нас, смъквайки се
да падат, да се разбиват,
да се разбиват, да падат...не искаш ли?

Обичам те повече от думите
а без тях съм като стъпила
върху най- твърдата земя
и не падам на горе...
Обичам те и очите ми никога не спят
желанието ми пълзи като вирус
от преносителя към носещият
от обречения към обричащият
непорочна консистенция с дъх на ласка
а ти си създаден за да убиваш.
Във себе си имаш толкова тайни коридори
че от както съм влязла ме няма
А бях навсякъде.
И от всякъде искам да избягам
заедно с пътя между началото и края.

Тук ли нещо се смалява
аз ли търсих или то само си падна
аз ли ритъма намерих на твоето присъствие
моят слюнопейзаж ли рухна
но ще си отместя погледа като роял
и безнадежно ще падам след
спомняйки си мътното потно време отлетяло
закачено на куки, ласки, миди
обелено мълчание, обелено именно тук
където работихме с устите си като риби
търсещи отчет един от друг...
и ще бъде толкова просто, толкова разбрано
аз ли ще разбирам
те ли ще разбират
че съм по- безнадежна
от съществото вярващо в детството
Няма значение за сега...
и така е сложно да ти пиша
не само защото не мога да виждам
(тази пролет е любовна...
...всеки ден бяга от мен като мишка
а и нощта гръб ми обърна...)
Господи, така е сложно да пиша
по дяволите всичко, прости ми, не мога да дишам
Но всичко е толкова просто, не е нужна да говоря
не е нужно повече нищо да записвам
всички поеми са ми в очите
и само в тях може да се види
как те се променят- от и до...
Това е то - едно мигновение
но именно в тези мигновения
в мислите има единство
и поемата започва да говори.
И поемата започва да говори
с езика на пожарите
същите онези чрез които
като фашисти сме изгаряли миглите си
...................................................................
Това е изчерпах се
казах всичко което някога открих
зад млечния път и с такава наслада
някога млясках
сега ми остава
покорно със ноктите си да драскам
и въздуха и вятъра
да гледам
как в кафето ми изстива пролетта
покрита със сняг
В някой стих да те открия,
в някой сух цитат...

Това е изчерпах се, само ми обещай
че ще заключиш
последният ми стих в жабката
на асфалта, в капсула...
да не го помня
а ако някога получа вдъхновение
ще се считам за победител
защото това ще означава
че ме прегазил трамвай!



и накрая

просто да бъда, е като
да се отразя в огледалото,
и да прочета надписът върху челото
да изляза на улицата и да полетя
гледайки града от горе. да си купя
любимата плоча. от любимия си
зелен чай да отпия. да си полея
кактуса и лилавата роза, да тръгна към Прага
да обичам под дъжда, заедно със плача и смеха
да се събера на кълбо, да подаря на някого света


=%:=:"="=:%=$#$%#$%#&%:"%=""+"%?"=%#$$^#^^%$^%#$@#$W&%$*^%^$